Чужбина – спасение бягство или заблуда

Николина Танева

Откъси от книгата

Преди двадесет и две години, след завръщането ми от чужбина, аз дълго време не можех да приема начина на живот и отношението на чужденци към българи емигранти. Мислите за моите сънародници зад граница и правата на човека, който е решил да поеме нелеката участ да изкарва честно прехраната си далеч от семейство и родна земя, не напуснаха съзнанието ми, спомените ми и начина, по който там бяха потъпкани. От много малка живея в чужбина и винаги ми е липсвала моята земя, моята България, и езикът български, на който всеки ден мога да говоря спокойно. Затова не ми беше безразлично за народа тук, в България, изстрадал от бедността, и най-вече там, зад граница, където човешките им права не се зачитаха. Мир и покой не намерих до момента, в който започнах да пиша книгата, истината такава, каквато е и съм я минала лично редом до мои сънародници. Когато започнах да пиша с химикал на белия лист, разбрах колко е необходимо и важно да се види цялата истина в един роман по действителен случай, за да бъде видяна истината, както от българи в България, така и от българи зад граница. За да знаят защо трябва да се гордеят с името си на българи и да не навеждат глави, а да стоят гордо изправени. Написах книгата за бъдещото поколение на  България, където и да се намира по света, да знае защо е необходимо да учи своя роден език, и защо е толкова ценно късчето красива земя на планетата, наречено България!

  През 2007 година, осем години след написването на книгата, успях да я издам с лични средства към издателство “Български писател”. В издателството разделиха книгата ми на две части, затова беше издадена само първа част, което не трябваше да става, понеже книгата трябва да се чете отначало докрай на един дъх, за да се разбере ясно и точно смисълът на това защо трябва да се гордеем като българи, и защо е важно чужденците да знаят повече за нас.

 През 2009 година част от книгите, които получих от издателството, успях да продам в офиса на фирма за билети за България в Атина, където на няколко пъти за две седмици се изчерпваха много бързо книгите ми. Още тогава търсеха втора част моите читатели. През 2012 година успях да продам друга част от книгите си в офиса на „Ардатур“ – фирма, която продава билети и превозва българи за България. Отново имах успех в продажбите и търсене на книгата ми, като мои сънароднички искаха среща с мен, която не можах да осъществя. През 2017 година, след запознанството ми във фейсбук с директорката на българското училище в Сиатъл, щата Вашингтон, изпратих по моя инициатива като дарение на българското училище там част от книгите “Чужбина” и “Приказка за България”. Направих го, обзета от уважението към българските деца зад граница, които растат на чужда земя, защото самата аз израснах зад граница и ми беше мъчно за моята родина. Миналата година получих видео урок на децата как работят върху моята книга в българското училище и изказват благодарност за написаното, с което се гордеят като българчета. За пръв път се радвах на плодовете, които съм дала от себе си.

 Пиша всичко това, за да знаете, че за мен още от самото начало при появата на книгата е ценно и важно не само да я покажеш и разкажеш на света, а и да не спираш да представяш смисъла за какво е написана. Книгата е едно родено бебе, което трябва да види света, за да израсне в едно голямо дете, което да тича и да слави българщината в най-естествения ѝ облик.

 

 

 

 

Част от книгата

 

  Една Лина, една млада, красива, бедна, но горда българка успя да разпали една част от закоравелите гръцки сърца. Запали искрата на чистото човешко съзнание и доброто към хората, възхищавайки се  на гордостта и честта ѝ. Тя не забрави нито за миг и не изневери на името си, на семейството си и на страната си.

 

Това не е епикриза, нито роман, а е една истина без край, в която има какво още да се добави, това е истината, която аз, авторката, преживях.

Написах книгата си от второ лице, от името на Лина, която всъщност съм аз. Позволих си да я извися малко повече, но не промених искрения си нрав. Не си позволих да разкажа историята си от лично име, понеже знам, че не само аз от страната си съм изживяла това. Може би във всички краища на света има по една Лина. Има българка, която милее и тъгува, на която ѝ е много свидна България и може би сега, в този момент, в тази минута, тя разказва за живописната природа, която сякаш с нежна постелка е загърнала нейната земя. Разказва българската история с нейните традиции и обичаи, разказва за гордостта, че има свой дом, където винаги може да се прибере. Разказва за народа си, който съществува от векове, който се гордее с родния си език, и е частица от народите на голямото земно кълбо. Това име е силно и звучи гордо, изречено от българина.

“БЪЛГАРИЯ, БЪЛГАРИЯ!” – кажете го от все сърце, с цялата си обич и не се срамувайте от него! Кажете го заедно с мен: ”БЪЛГАРИЯ” – и ще почувствате силата на своята земя.

Преди винаги казвах: „Моят дом е моята крепост”, а сега, колкото и да не мога да го възприемат моите сънародници, не спирам да повтарям сега и завинаги, където и да отида: „България е моята крепост!”.

Останете верни на себе си, на това, което сте, защото не можете да бъдете други, можете да бъдете само БЪЛГАРИ. Всеки, който вярва, е способен на велики дела! А аз написах книгата си с много обич за всички вас!

България е за всички, които наричат себе си “българи” и стига да искаме, можем всички заедно да направим чудо с нейната богата земя!

 

 

До двайсет и пет години човек все още не може да открие себе си, не може да чуе това, което му нашепва вътрешният глас. Тогава той започва да учи непрекъснато и така – цял живот. Всичко му изглежда твърде непонятно, не само по отношение на личния живот, но и на живота като цяло. Постепенно, по лесния или по трудния път, извървява силния поток от житейски бури и постепенно осъзнава кой е той всъщност, какво иска  и с какво може да бъде полезен на околните, въпреки че колкото и да се стремим да опознаем себе си, човек дори в последния час от живота си не се е опознал напълно. Неизвестното, към което човек се стреми, е дълбоко заложено в него, програмирано е като код, преди още да е стъпил на Земята. Постепенно с годините то се развива, блика и идва момент, когато трябва да излезе навън и да го покаже, а с него може и да помогне, ако не на света, то поне на своя народ. Ето така за мен настъпи времето, когато чрез своето перо да разкажа, да развържа езиците на своето съвремие – настояще и бъдеще на моите сънародници. Защото честността и гордостта на моята същност не ми позволяват да оставя в сянка истината. Не мога като всички да затворя добре виждащите си очи и чуващите уши и с езика на немия да се правя, че не ми пука, така както на никого не му пука за мен, която мисъл щеше да ме умори, аз я изтрих отдавна от своето съзнание. Заради това и заради вече може би хилядите, а може и милиони мои сънародници по света, които работят немили-недраги, загърбили заради неволи и отчаяние, глад и безработица в страната ни своите домове и вече години не са стъпвали в родината си, която имат и заслужават, за която копнеят и ридаят. Обиждани и унижавани, принуждавани да дишат тежко заради чуждото безочие, защото голяма част от чужденците не познават въобще България, само са чували измислици, те дори не знаят географското ѝ разположение. В днешния двайсет и първи век европейците си позволяват да доведат българския имигрант до предмет за използване, стъпкван като малка невидима буболечка, подиграват се с него, което се наказва единствено от Всевишния. Правосъдието на неговите закони е най-доброто правосъдие за бъдещите поколения, които без вина биват наказвани. Затова не искам и не съм аз съдникът, нито вие, които четете книгата ми.

Единствено ние можем, докато все още е време, да не оставаме със затворени очи и да не позволяваме на света да прикрива тежките и трудно решими проблеми на другите. Трябва да бъдем тези, които да показват какво невежо, брутално безочие демонстрира днешният съвременен свят спрямо честността, трудолюбието и искреността, които проявява всеки чужденец. Ние сме длъжни не да съдим, а да отстояваме, където и да е по света, първо – правата си като живи човешки същества, личности, на които да не се потъпква преди всичко самочувствието, да защитим името си на българи и в никакъв случай да не го потъпкваме сами, щом искаме да бъдем уважавани и почитани пред света. Самоуверени, но не с високомерен тон, а също като човек пред човек, не се срамувайте и не се подценявайте, когато се наричате БЪЛГАРИ. Ако някой чужденец ви погледне недоверчиво и студено, не бързайте да се унижавате, отдръпвайки се встрани с наведена глава. Постарайте се да изразите себе си, покажете му, че и в България, както и в неговата страна, има лоши и добри, грамотни и неграмотни. Покажете своята култура, опитайте се да подчертаете духовността си и да разкажете великата българска история. Ако чужденецът пред вас е интелигентен и не груб по характер човек, той задължително ще ви приеме, ще ви разбере и ще погледне на вас с уважение. Не пренебрегвайте родното и не забравяйте да изтъкнете името, което носите и никога не злепоставяйте, не съдете и не обиждайте нацията си пред друг народ, колкото и засегнати и хулени заради нея да сте! Имаме единствени привилегията да се наричаме БЪЛГАРИ и това зависи изцяло от нас. Не живейте с единствената си насадена мисъл, че сме най-мръсната във всяко отношение нация в света и че всяко друго място по земното кълбо е по-добро! Където и да отиде българинът, където и да е по света, неговото предопределено място е България. Нито едно друго късче от Земята няма да ви приеме с радост и няма да усетите топлотата на пръстта в дланите си така, както в България.

Нека се опомним, България не е блян, тя е като нас – диша, трепти от радост, когато се сетите да я докоснете. Днес е малко поовехтяла в закърпени тук-там дрипи, в скърби е оставила своите грижи и неволи на самосъзнанието на българина.

 

Днес много малка част от нас осъзнава и се гордее с името си, със земята   си, с народа си, които дължим на миналото и на нашата дълга история. История, която са градили нашите предци, дали всичко от себе си, единни и сплотени, за да имаме днес ние тази безценна земя, по която стъпваме. През лишенията те са успели да запазят културата, вярата, писмеността, които преминават през годините, за да се влеят в бъдещето, в децата на България, които деца днес сме ние. Благодарение на тях се гордеем с пълно право като всеки друг народ и можем да претендираме за челното място пред съседните нам страни. Всичко това ние дължим на единството, вярата и справедливостта, запазени от нашите предци. А какво правим ние днес, за да се гордеят нашите деца? Ще остане ли фабрика, завод, промишленост, къс земя, в която все още блика неизчерпаемо богатство, не само на естествени находища, но и на предмети на културата, които ние разпродаваме на безценица извън пределите на страната ни?

 

Хан Кубрат е събрал своите синове, за да им покаже колко е велика силата на сноп съчки и колко е уязвимо всяко клонче поотделно. Този сноп е повел българския народ към силата и както трябва всеки българин да знае, че това е съхранило България, заради единството на нашите деди, за да се гордеем ние днес с България. За да обедини целия народ в едно, цар Борис Първи се е вслушал в Христовата вяра – път към единството. С вяра, надежда и любов хората са успели да направят по-единен света, по-добър, въпреки пролятата кръв. Но докато днес се гордеем с миналото си, ние губим същността си, заради което иначе сплотеният български народ забравя несломимия сноп и тишината, която цари, когато влезем в черква и всеки сам се опитва да оцелее. Вместо да оцеляваме поотделно, ние се пречупваме, докато един ден, продължавайки да оцеляваме така – безсмислено, поотделно, един ден нашите деца, бъдещето на безценната земя, няма да имат коравия български дух, който умее да отстоява правото си на съществуване.

И онази ”Една българка” от разказа на Иван Вазов, която тича забързана, останала без дъх, с пълни менци вода, разтревожена в желанието си да спаси не друг, а своите събратя, ще изчезне. Тогава кой ще застане зад гърба на българските деца? Кой ще е до рамото на българския войник? Кой ще е орелът на бъдещото поколение? Кой, някой чужденец от чужбина ли, който да ни казва какво да правим със земята си? Наистина ли вярвате?

Днес аз се моля да запазим книгата си – първата култура, запазила и прославила нацията ни като велика, земя на великите! Пожелавам ви много победи в предстоящите битки, за да може бъдещето на нашите деца да бъде по-светло и добро!