Самодивска сватба

Гергана Траянова

Откъси от книгата

Горица беше чудо, де пазеха за радост на очите си. Нарекоха я така, че стрина Драгоица девет месеца живя насред гората, докато я износи. Да ѝ се върже детето за нея като корени на дърво у земя. И един ден се прибрала. Съвсем сама. На ръцете си носела малко вързопче, докат преминала през всички улици и стигнала у дома си. Аз съм бил двегодишен, та нищо не съм разбрал какво е станало тогава. Тия думи от майка ми ги знам, де що разправяше как жена със засъхнала кръв по дрехите, едва ходеща с тънките си нозе, минала покрай нас. А тя, младата стрина Драгоица, тогава е донесла бъдещата ми невеста на ръце. Мен кой знае къде ме е завял вятърът в тоя миг. Я съм гонел зайци, я некоя друга пчела, та съм пропуснал тоя паметен миг.

Ама после Светията ми даде посока. Бех десетгодишен, кога стрина Драгоица зорлем[1] докара щерка си в църквата. Искала да я кръсти, че хващала уроки от лоши погледи и не можела да проговори вече осма година.

-        Смълчана като гората ще да е. Нали оттам си я донесе – повтаряше баща ми, Кършияка.

-        У, да ти се не види макар! – хокаше го баба ми, старата Варвара, дорде тогава още беше жива. – Една им е на хората. Да ти вземат орлите синовете, да те питам тогаз!

Така казваше баба и хвърляше още едно дърво в печката.

И ето ме на̀ от тогава, вече пет години не ми излиза от ума тая Горица, кога я видех там, в църквата, за първи път. И верно, веднъж не чух гласа ѝ. Не знам проговори ли, или още мълчи. Ама оттогава сърце мир в мен не таи. Забил се е в мен оня поглед, оная лека походка и белата, чиста сърмена дреха, дето с нея стрина Драгоица я обличаше за празници. Така я показваше редкост за около година, докато я наричаха в църквата да проговори. А като почнаха да се заглеждат по нея момците, стрината я скри. Не искаше да я дава. Ама аз не я и питам. Вече се бех решил. Горица за мене щеше да е.

Само Арчар, най-големият от нас, четиримата братя, ме разбираше, та ме подкрепяше в тая моя борба. Ни Струмен, ни Равнец, ни баща ми, ни майка ми, която петима мъже хранеше. Мъже, та мъже! Само аз бех хилав и жилав. Ама то от толко обич към Горица не можеше ни агнешко, ни свинско да се върже за мене, дето майка ми толкова ме тъпчеше с тех. Надяваше се женицата, че и от мен юнак ще излезе като братята ми, ама си вървех висок и слаб, като пръчка.

Три пъти баща ми нахалост[2] ме пращаше в гората за това, че природата така ме беше дарила, та немах никаква юначност в мене.

-        Давам те на вълците. Или да те спасат от тая недъгава живина, или да ги надвиеш. Ама искам мъж да се върнеш у дома. Хърбави кат вейка момци не отглеждам аз. Я какви юнаци са станали Равнеца и Струмена! Единият с дваж, другият с триж лета по-големи от тебе са. Ама на тия петнайсет години Равнеца вече конете обяздваше. Арчара да не го споменавам. Нивгаж не можеш го стигна! Вълците, само те ще те спасят.

Така ми продумваше той. Таман три пъти. А аз ни вълци, ни мечки, ни зайци. Нищо не срещнах из тая гора. Чувах некъде вой и се бранех с една глогинка, колко мене тънка и тя. Ама никой не дойде да си забие нокътя или зъбите в мен. И така три пъти. Накрая баща ми се отказа и ме прибра вовеки у дома. Смили се над мен, син му бех. Какъвто, такъв.

-        Трима сина като планини съм отгледал! – повтаряше често баща ми. – А те тоя изтърсак[3], освен хилави кълки, иска и гнева на Деветака да ми стовари на главата. Клин[4] да е, да го набиеш на дръво, ми то куха глава, разбира ли от дума! Юнакът не е юнак, залости ли се жена като змия у сърцето му. Огън да го гори!

И така си повтаряше често баща ми. Не ме прежали, че я искам тая пуста Горица. Затова ме пращаше на Бунарджика да копам бунарите с другите мъже и да ме бръсне[5] жаркото слънце. Ден след ден, от неделя до неделя. Пускаше ме да почивам само на празниците. И аз веднага се губех по калдъръмите, и право пред Деветаковата улица спирах, да дебна за Горица.

А нея все я няма. Скриха я от мен. Ама аз се бех решил.



[1] Зорлем – от зор, по принуда.

[2] Нахалост – напразно.

[3] Изтърсак – последното от няколко деца в семейството.

[4] Клин – късо и здраво парче от дърво или желязо, сплеснато и заострено в единия край, което служи за разцепване на дърво.

[5] Бръсне (разг.) – при силно лятно слънце, когато изгаря кожата.