Открий ме

Енис Рами

Откъси от книгата

“Открий ме” е история за лечебната сила на любовта.

История за онази бездънна тъмнина, в която животът ни оставя понякога.

Сами. Без изглед за появата на лъч светлина.

Най-тъмно е преди зазоряване. Най-изгубени сме, преди да се открием.

Ема винаги се е опитвала да подреди хаоса в душата си. Така и не успява.

Докато съдбата и показва посоката към него.

Иън е приел, че мракът винаги ще изпълва и най-слънчевите дни в живота му.

Но среща нея. И разбира, че светлината съществува, защото има тъмнина.

 

Откъси от текста:

- Погледни ме! - мъжът остана със затворени очи.

Той с нежелание отвори очи. Лъч светлинка се мярна в очите му, но угасна толкова бързо, че жената си помисли, че си е въобразила. Топлината в погледа му, която винаги бе там, когато я гледаше я нямаше. Нищо. В очите му нямаше нищо за нея. Дъхът и секна от болка, когато позволи на истината да я залее. Преглъщайки с трудност жлъчта тя каза:

- Ти не ме искаш. - не питаше, а констатираше очевидното.

Мълчание.

Взе пуловера си, който бе хвърлила по рано вечерта върху стола и го облече.

- Какво правиш?

- На какво ти прилича? - тонът ѝ бе равен.

- Ема..

- Какво? - попита тя и спря движенията си. Чакаше. Чакаше с надеждата, че това, което бе видяла не е вярно.

- Грешиш.

- Но не напълно нали? Достатъчно добра съм, за да топля леглото ти, да съм в ръцете ти, но не достатъчно, за да ме допуснеш по навътре. Чакам те от дни. Загубих им бройката на часовете пропилени в търсене на причините за държанието ти. Промени се за миг. Все още ги има проблясъците на първоначалното ти Аз, но са все по-редки. Уморена съм. Не мога да понеса повече да ме оставяш навън. Премръзнах. Знаеш ли всяка стотна от секундата си в мислите ми. Липсваше ми тези дни. Никога досега не съм усещала такава липса. Не можеш да си представиш колко пъти на ден започвам да се смея на нещо чуто или прочетено, защото знам каква би била реакцията ти на тях. Нощите ми са изпълнени от сънища за теб. Усещам ръцете ти около тялото си, когато заспивам нощем сама. Имам чувството, че си превзел всичко мое. Достатъчно е да ме погледнеш, разсмееш или докоснеш и съм готова да се хвърля в огъня заради теб. Знаеш ли, че първата сутрин, когато се събудих до теб разбрах, че искам всяка сутрин от онзи миг нататък да започва с теб. Гледах те как спиш и усещах как се вливаш в мен. Спомням си как в съня си протегна ръка и ме долепи до себе си. Търсеше ме дори и дълбоко заспал! Отричам собствените си чувства от тогава. Повтарях си, че е прекалено рано. Но не бях права. Няма точно време. Липсва ми арогантността ти. Сарказмът ти. Липсват ми редките ти прояви на нежност. Ти си единственият човек, който успява да премахне неудовлетвореността от реалността. За мен винаги нещата са били недостатъчни и не на място. Ти си достатъчен и на място. Джей преди няколко дена ми каза да спра да си заравям главата в пясъка. Имаше право. Влюбена съм в теб! Мога да си представя какъв би бил животът ни заедно. Способен си да ме изкараш извън кожата ми, но изглежда не може да избираме кого да обичаме. Ирония на съдбата е да дам сърцето си на този, който не го желае. Твоя загуба! Ще изживея живота си с или без теб. Знаеш ли какво ми причини? Открехна вратата на щастието пред мен и сега ми я затръшваш под носа. И от сега нататък аз ще усещам загубата на нещо, което никога не съм притежавала. - довърши Ема, взе чантата си и излезе в коридора. Облече якето си и започна да се обува.

Да излее всичко навън донесе странно вцепенение в душата и. Все едно някой и бе дал упойка.

- Би ли ме закарал у дома? - усети го как застана зад нея. Дори и да бе на километри пак щеше да го чувства.

- Ема.. - нямаше никаква емоция и в гласа му.

Тя се запита дали изобщо е чул и една дума от всичко, което беше изрекла.


***

 

     Момчето беше следяло с интерес и надежда сцената пред себе си. Когато майка му вече беше извън полезрението му, той изпусна дълго задържания си въздух. Ръцете, които толкова много пъти му бяха причинявали болка ги нямаше. След това погледна Иън. Полицаят внимателно се доближи и клекна пред него. Детето се вгледа предпазливо в очите на мъжа. Ужасеното му лице леко се отпусна. Изглежда не беше открил това, от което се опасяваше. Или беше открил в погледа му нещото, което не беше виждал в очите на собствената си майка. 

    - Ще се върне ли? - попита момчето, шепнейки.

    - Не. Няма. Вече никой няма да те нарани. - отговори Иън.
    Съблече якето си и го преметна през раменете на детето. Толкова беше слаб, че с лекота можеше да преброи ребрата му. По цялата дължина на гърба му имаше дълги резки от зараснала кожа. Ударите от колан, предположи Иън, толкова силни, че бяха разкъсали кожата му. Ръмжане се надигна в гърдите на мъжа. Чудовището наречена майка заслужаваше да бъде разстреляна на място. Но злото съществува. Част от баланса на природата. Хилядната история на човека го доказваше. Теорията, че не се раждахме зли, а се превръщахме в такива в последствие, нямаше никаква логика за Иън. Не беше възможно да си способен на нечовешки деяния ако злото не е било първоначално закодирано в гена ти. Едно беше животът да те пречупи, а съвсем различно да не изпитваш обич към собствената си плът и кръв.
    - Не лъжеш. - отбеляза момчето.
    Иън кимна, останал без думи от прозорливостта на момчето. „Защо ли съм учуден? - помисли си той - Съвсем в реда на нещата е да пораснеш за две секунди след като единственото, с което си срещал е жестокост.”
   - Хайде. Да се махаме от тази дупка. Ще отидем някъде на топло. Предполагам, че умираш от глад?
   Момчето на свой ред кимна. Огледа мъжа до себе си. Хареса му височината му. Но най-вече му допаднаха очите му. Цветът им бе меко кафяво. Дори и, когато бяха присвити от гняв, когато беше говорел на Тереза (отдавна беше спрял да я нарича мама дори и в мислите си) той беше сигурен, че няма да стори нищо лошо ако не се налага. В него лошото нямаше корени.
   - Какво ще кажеш за Макдоналдс? - Иън го погледна въпросително, но детето само кимна отново. - Между другото аз съм Иън.
    - Аз съм Джейсън.
    - Еха, за секунда си помислих, че си забравил как се говори. - каза Иън с престорено облекчение.
    Притеснената му физиономия накара момчето да се засмее.
    - Е, приятно ми да се запознаем Джейсън. - каза той, стискайки леко рамото му докато оставяха старата сграда зад гърба си.
    - И на мен. - отговори той и се настани в колата.
    Иън купи и за двама им от двойното меню. Докато пътуваха към участъка той наблюдаваше Джейсън как лакомо отхапва огромни хапки. Не губеше много време в дъвчене.
     - Хей, по-спокойно. Храната няма да избяга. - каза му той.
     Детето отпи шумно от колата и натъпка устата си с горещите пържени картофки.
     - Джейсън, кога последно си ял топла храна? - попита внимателно Иън.
     - Не знам точно.
     Не му отговори. Какво можеше да му каже? Ако можеше, би върнал времето назад. Но не беше по възможностите му. Единственото, което можеше да направи е да подобри днешния ден. И всеки следващ го. Първото, което си обеща беше да се увери, че жената, която беше пречупила едно невинно същество, ще остане зад решетките и никога повече няма да го докосне с пръст.


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(https://dreambook.bg)