Велосипедна целувка II

Спас Христов

Откъси от книгата

В живота съм постигнал ТРИ велики победи. Отказах алкохола, защото ме удари в черния дроб, отказах цигарите, когато поскъпнаха неимоверно, а като следствие от всичко това – станах 80-85 килограма от начално тегло над 120!

 За съжаление, книгата пред Вас не описва КАК да направите това. Може би, Ви се иска да прочетете точно това? Не мога да го опиша, защото няма прахчета, лесна рецепта и патос, смесени с оптимизъм. Дори имам за Вас една неприятна новина. Постигнах го със себеотрицание, пот, кръв и сълзи. Нищо лесно, никакви хапчета, операции, стойки и чупки пред огледалото. В четивото пред Вас описвам какво може, не, какво ТРЯБВА да правите след подобни победи, за да не ги обезмислите. Сигурен съм, че е приятно, когато някой Ви разказва за собствената си увуреност и сила. Дори може да Ви зареди през думите и от разстояние с нея. Стига да ВИДИТЕ през тях и да поискате същото за себе си.

 Представете си го така: няма значение какво зависимост имате. Ако тя управлява Вас, а не обратното, значи си имате ГОСПОДАР. И само неговите цели са важни. Желаниятаа и нуждите на Вашата чудесна личност стават нищо и се подчинявате. Мои предишен владетел искаше да ме отслаби, унижи и убие. Сам човек, или група хора, са обречени в подобна борба. Направих друго: сдобих се с абстрактна цел. Пожелах да мога да карам колело като акт на освобождение, наслада от свободата на движение и си намерих нов ГОСПОДАР, който искаше да ме подсили, зарадва, успокои и даде сила. Но имаше номер - не можеше да прави това, когато съм на дивана в хола. Налагаше се да поема по неговия път чрез дълги и изтощителни часове върху велосипеда. До, в, през и обратно през нищото. В случая на българската реалност, това се оказаха пътешествия през голите и диви пущинаци. А те се оказаха със сърце. Ей така, в битката между двамата господари се роди новата ми личност и битие.

 

„Велосипедна Целувка II” стъпва на предишния ми роман - „Страстна велосипедна целувка”, която писах почти сакат. Блъснах се в едно дърво и творбата се роди от въпросите: „Ами сега?” и „Какво ще стане, ако никога вече не мога да карам велосипед?”

 Когато правиш нещо като манифест-завещание искаш да се отличава по съдържание и форма. Започнах от особения строеж. Подсказан ми от невероятно изтънчения роман на Сей Шоногон „Записки под възглавката”. Реших, че книгата ще представлява танц или танцов маратон, в края на който аз и велосипеда се целуваме. Еднократно, като току що влюбени. Е, целувахме се и се прегръщахме във всеки танц, но това е друга тема. Успеха на Сей Шонагон е в това, че пише преживелици, но поставя Господаря, обстоятелствата, двореца и случките високо и изискано, а егото си ниско. Дано, когато четете, решите че съм успял да поставя велосипеда в центъра, както и хората и преживяното ярко, а собствените ми емоции и преценки имат минимална намеса в повествованието. Още една прилика. Казват, че записките на Сей Шоногон са били разпилени, после събрани в произволен ред, но книгата само е спечелила от това. И „Страстна велосипедна целувка” може да бъде разпарчетосана на произволни части. Без първата и последната страница....по мое мнение, ако те не са си на местата, нищо от текста няма да се е получило. Ще има или чуство за незапочнатост, логическа, или край без поанта.

 Какво да Ви споделя за съдържанието? Описва мои карания на веломаратони у нас и по света. И се разширява към преживелици, някои от жените в моя живот, някои от големите препятствия и обрати, които са ми се случили, малко за времето, което преживяхме заедно, наречено „преход”. Тук съм се опитал да разказвам от гледната точка на доктор Живаго. Попада във времена на крайно насилие и мигновени решения, които значат живот или смърт. Но не прави пропаганда, не хвърля оценки и заключения. Просто разказва, Логически, затрогващо, правдиво.

 И понеже всичко тече и се развива, „Велосипедна целувка II” е надграден микс. Който представлява още по-хармонично и интегрирано цяло. Започва от корицата и завълшва с последната точка на последното изречение. Обяснявам още от самото начало защо и как почувствах, че сега е мястото и времето да го направя.

 Старал съм се да Ви грабне още от първото изречение на повествованието и да се зачетете. Дълго, приятно и увлекателно.

 Добра среща и наздраве. Питието е от мен и е от букви.

 

Благодарности на

 

Louise Cole

Brian Elvidge

Content Development Team

British Library

 

"Духа винаги подлага на изпитания, за да провери доколко е истински един нагуал. Фалшивият ще се спре,когато трябва да действа и ще се втурне, когато трябва да чака"

 

Дон Хуан

 

Здравейте,

 

от тук Ви чувам как бърчите вежди учудено. "Какво е това нещо на корицата"?

Отговарям: това е текста, който накара Brian Elvidge да си контактува с мен. Изиска книгата, която рекламирам така пламенно, разбрахме се, че е просто текст, който искам да промотирам по света. Заради удоволствето, че съм казал нещо различно за "Хамлет" и убеденоста ми, че си струва.

 

Е, накрая изяснихме недоразумението и му изпратих и романа "Страстна велосипедна целувка", писан през 2014-та. По-точно частта  от него, която имах преведана на английски за нуждите на различни конкурси по снета. Направо се втрещих, когато, ми съобщи че ще пита кураторите за закупуване на книгата за колекцията на библиотеката.

 

Като добър бизнесмен му изпратих електронно копие веднага. Така както е било издадено. Естествено, изпратих му и книжен носител. Слава богу, кътах няколко бройки за случаи като този. Реших, че съм писател, ама истински, и сега трябва да се втурна.

 

В съдържанието по-натам ще Ви представя наново миксирана компилация от "целувката". Така както са я видяли и е впечатлила хората в British Library. Ще добавя и някои непубликувани текстове, писани през годините от 2015 до 2019. И накрая: ще Ви покажа и насоките за бъдещото ми развитие и проектотворбите. Надявам се да Ви хареса.

 

Вниманието на тези хора, сякаш за миг, добави стойност на написаното от мен досега. Придобих и самочуствие. Случаят и нуждата налагат съдържанието по-натам да е на български и английски езици. Повечето от нещата ще са и на двата езика. Някои, които смятам за важни, но не са участвали в конкурси по света, ще  предсавя само на български.

И така - започваме.

The work before you was sent to and judged by BNT’s television show The Manuscript. I wrote this for the show and I’m satisfied with my participation. A look at the cover should be enough to make the connection obvious. When the 72 participants were narrowed down to 24, I didn’t make the cut. Personally, I cannot kick the text even one notch higher. I realize that it needs an editor, correctors and a number of other diligent workers to slave over it before it becomes a product ready for sale. With the help of that whole army of repairers it will attract less critique over stylistic and grammatical errors. BUT! For me, the AUTHOR is at the heart of everything. And no author can be expected to plant the cotton, weave the cloth, take the measurements, sew the clothing and then embrace all that critique over a crooked button. The client has the right to ask for a perfect product. Every stylist/writer in their right mind hires other people to do their dirty work. I present the text to you just as it was written for the show. I talked to my editor and he said: “Look, this isn’t THE NOVEL, it’s THE MANUSCRIPT. If you are getting it published, I might join in.” For now, I present it to your critical eye the way it was created, in its raw, original form.

Dear Reader,

I wrote this book to show you that anything is possible. The novel has a fragmented structure but I dare say that it forms a harmonious and inseparable whole. The cycling-orientated parts of the text aren’t long-winded, firsthand descriptions so as to suit those not tempted by the cycling life and terminology. I decided that otherwise I would disturb the pace and obscure the story. Despite the first person narrative of the story, I’ve tried to keep my presence in the text to a minimum and the focus – on the faces and situations around me. Not unlike standing in the eye of the storm and writing only about the near and far whirlwinds of clouds. And another thing. The storytelling is choppy. Much like the rhythm of the Internet. That’s how I pictured its skeleton, I liked it and fleshed out the body. I believe that the finished image is even dressed in modern clothes. Each separate dance can take place at any given time in the story. But I have danced them in the order presented below in the text. In my eyes, they make a well-orchestrated ball night only when played in this order. Every person might see it differently. Every reader should get the feeling of what the story is all about even without re-reading it, should be capable of assembling the whole picture on their own. I hope they see at once what I saw while trying to wrestle this story out of the ink. If not, they can just slide over the surface and enjoy the happy, ironic, funny and entertaining moments. Cycling made my temper lighter and I’ve tried to keep the laughter and self-irony present and the readers in tears. In accordance with the best traditions of the English school.

You won’t find the sports data, races and tournaments typical of cycling in this novel. That’s because I discovered this cleansing sport as a grown man. By then it was too late to start racing and become a true professional. I was 39 years old when I got hooked. Which is why all experiences described here portray riding for health and pleasure. Over long distances and with a regular tempo. Cycling marathons showed me a brand new, beautiful and optimistic world. One that you discover through constant effort, sweat, blood and tears. One that is worth discovering. While reading, I hope that you’ll be able to see clearly through the rain. In true London fashion. Enjoy reading.

   Танго

     08.10.2014

 

-          Дон Хуан, моето желание да карам на веломаратона Париж-Брест-Париж 2015-та година, като желанието на Лусио да има мотоциклет ли е?

-          Как би могъл изобщо да ме попиташ, ако беше така?

-          Не е много сложно. Седим и си приказваме.

-          Седим си и си приказваме?!?!? Време е да се събудиш и да осъзнаеш какво се случва.

    Отворих очи и се оказа, че се намирам в леглото си със сериозна контузия на рамото. Бях се разсънувал за дълги веломаратони, а не можех да измина и 20 километра с велосипед. Преди часове  бях спечелил седмичната награда за зрелищна "катастрофа"! Забих се в едно дърво в парка. Карам велосипеда, загледах се в обект, а на пътеката имаше клон, който не доогледах и подцених. Предната гума мина през него, обаче задната се подхлъзна, колелото зави рязко на деветдесет градуса и ме разби в близкото дърво. По стар обичай дрън: каската челно, инстинктивно извих с кормилото наляво и дясното рамо понесе цялата тежест на вторичния удар. Лежа нокаутиран до дървото, а обекта на моето заглеждане се приближава:

-          Добре ли сте? Да звъня ли на 112?!

    „Да, общо взето, добре съм. Не мога да стана, да Ви поканя на танци и кафе е изключено, а бързата помощ... Да започнем от дишане уста в уста, за разнообразие, а?” Мисля си го това. Значи все пак нямам мозъчно увреждане. Изправих се безмълвно, отупах праха от дрехите, прибрах се и ближа рани вкъщи. На чай и пред телевизора.

 

     Когато съм болен, обичам да съм сам. Никакви лекари  и глезотии. Тялото ми има само два избора: да се пребори или да умре. Оказа се че има и трета възможност. Звъни телефона и Мария ми чурулика разтревожено. Не мислех да я виждам или да я каня вкъщи, но тя  говори така нежно, че ми стана празнично. И въпреки болката си казах вътрешно: Ха честит  ми Свети Валентин!     

 

     Не обичам да празнувам нищо, определено за празнуване, в уречения ден и час. Имам чувството, че всички празнуващи са сведени до тълпа имитатори, обезличени до матрични принтери на въпросното събитие. Последния път, когато наистина празнувах „Свети валентин” беше преди около 2 месеца. Колко странно, че докато правехме любов с Мария се сетих, бях посетен и имах изживяване и с друга моя позната отпреди години. Обичам да правя вместо да говоря. Затова и не бълвам дълги тиради за почти нищо. Действай и се наслади на мига - какво повече. Обаче, Мър си пие кафето и пуска в ход голямата си уста:

-          Какво стана бе? Очите ти се полираха като стъкло и даже си помислих, че е възможно да получиш някой инфаркт.

-          А нищо. Докато си лежахме там още една моя позната влезе в мозъка ми, изпълни стаята и се наложи да правя любов и с двете ви едновременно.

-          Колко банално. Мъж на възраст си припомня първата целувка с някоя 12 годишна наивка и я вкарва в употреба, за да си освежи ерекцията.

-          Колко просташко: нито косите ти, нито формата на гърдите ти ме накараха да съживя този спомен. Незнам как си я вдишала, но я ИЗДИША в ухото ми. Изцяло и наведнъж.

-          Е сега вече трябва да ми разкажеш всичко за тази пачавра, или те убих на място!

Пачаврата:

     Пак беше около „Свети валентин”. И бях около 30 годишен. Малко под, малко над - какво значение? Та, правех си планове да го отпразнуваме с пачаврата като пътуваме до морето с нощен влак. Пристигане на сутринта, изгрев, романтика, йодни пари и чак по обед: храна, уют и легло в някой добър хотел. Специалния ми подарък към нея за деня на светеца се състоеше в най-новата ми новела. Полуръ-копис. Натракани на пишеща машина листа в единствен екземпляр. Някъде след „Вакарел” го представих на дамата. Тя се зачете и стана тя, каквато стана! Усмивки, смях, препрочитане, сълзи....бой с ръкописа по главата. Пак четене, пак сълзи. Слизаме на перона  на  бургаската  гара  и  единствените сигнали от пачаврата са - ледено мълчание. Денят и той се оказа студен и ветровит. Вървим в морската градина,  а  госпожицата прави опит да вледини и прииждащите вълни с погледа си. Накрая проговаря:

-          Някога, някой ми беше казал, че някакъв немец описал цялата първа световна война без да излиза от кабинета си. И да не съм го вярвала, сега го повярвах.

-          В смисъл?

-          Как в какъв смисъл бе, кретен! В тази така наречена твоя новела си описал всичките си любовници досега.

-          Повечето.

-          Всичките си любовници досега. И мен ме няма вътре. Поне като  щастлива ПОАНТА ИЛИ НЕЩО СИ ТАМ.

-          Еми то не става така. Оценявам всичко от дистанцията на времето и не е ясно коя с какво ще се запомни, какво ще напиша, какво ще забравя.....

-          Не, остани си тук, празнувай си, аз си хващам обратно влака за София. А, да, конфискувам новелата. Нали имаш ярки и точни спомени, колко му е да я напишеш още 20 пъти.

    Странно скъпа пачавро, въпреки че някой може да те вдиша от мен и да те издиша обратно в ухото ми, не бях писал нищо за ТЕБ. ДОСЕГА. Бъди щастлива с времето зад нас и пред нас.

“Don Juan, is my dream of riding in the Paris-Brest-Paris cycling event in 2015 the same as Lucio’s dream of a motorcycle?”

 

“How could you even ask me that, if it was so?”

 

“It’s not that difficult. We’re just sitting around and talking.”

 

“Just sitting around and talking?!?!?! It’s time you woke up and realized what is actually happening.”

 

I opened my eyes and it turned out that I was in my bed with a badly injured shoulder. Dreaming of long-distance cycling events and here I couldn’t even go 20 kilometers by bicycle. A few hours ago I had won the weekly award for most spectacular “crash”! I ran straight into a tree in the park. I was riding my bicycle, got distracted by a certain phenomenon and overlooked and underestimated a branch in my way. My front tire went over it just fine but the back one slipped, the bike made a 90 degrees turn and I crashed into the nearest tree. As it always happens: my helmet went headfirst into the tree, I swiveled the handlebars to the left and my right shoulder took the brunt of the secondary impact. I’m lying half-knocked-out next to the tree when the phenomenon that distracted me approaches.

 

“Are you alright? Should I call for an ambulance?”

 

‘Yes, I’m just fine. I can’t get up, asking you out for coffee and dancing is out of the question and as for the ambulance… Let’s spice it up and start with some mouth to mouth first, yeah?’ That’s what’s going through my head. So it would seem that my brain is just fine. So I silently got up, dusted myself off, went home and now I’m licking my wounds. In front of the TV, with some tea.

 

When I’m sick, I like to be alone. No doctors and no pampering. My body has two choices: to fight or to die. Turns out, there is a third option. My phone rings and Maria starts chattering worriedly. I wasn’t planning on seeing her or inviting her over but she talks so sweetly that I got into the holiday spirit. And despite the pain I said to myself: Well, Happy Valentine’s Day to me!

 

I don’t like celebrating anything that is supposed to be celebrated on a certain day and at a certain hour. I feel like all the people celebrating have become a crowd of imitators, defaced, turned into identical printers, mass-producing the event in question. The last time I truly celebrated  “Valentine’s Day”  was  about  2 months  ago. It’s  weird  that I  remembered  that

 

while making love to Maria, I sensed and was visited by another old acquaintance of mine. I love doing instead of saying. That’s why almost nothing can make me fly into a long-winded rant. Live and enjoy the moment – what more can you ask for? But Mar drinks her coffee and goes off with her big mouth.

 

“What the hell happened? Your eyes went all glassy, I even thought you might have a heart attack or something.”

 

“Oh, it’s nothing. While we were lying there, another acquaintance of mine walked into my brain, filled the room and I had to make love to both of you at the same time.”

“How cliché. A middle-aged man remembering his first kiss with some naïve 12-year-old and using it to refresh his erection.”

“How crude: neither your hair, nor the form of your breasts made me relive that memory. I don’t know how you have managed to breathe her in but you breathed her OUT into my ear. Completely and all at once.”

“Well, now, you have to tell me all about that hussy or I’m gonna kill you right where you stand!”

The hussy:

It was around “Valentine’s Day” again. And I was around 30 years old. Plus, minus, what does it matter? So I was making plans to celebrate with the hussy by catching the night train to the seaside. We’d arrive in the morning – sunrise, romance, iodine vapours and go on this way till noon: food, comfort and a bed in some nice hotel. My special present for her, in honour of the saint’s day, was my new novella. A semi-manuscript. Sheets upon sheets typed away on the typewriter, the only copy. I presented it to the lady somewhere after “Vakarel”. She started reading and it all went to hell! Smiles, laughter, re-reading, tears… a few hits over my head with the manuscript. More re-reading, more tears. We got off at the station in Burgas and the only sign from the hussy – chilling silence. The day also turned out to be chilly and windy. We walked through the Sea Garden and she kept trying to freeze even the crashing waves with her glare. Finally she started talking.

“Someone once told me that some German described the whole of World War I without even stepping out of his office. Even if I haven’t seen it, I believe it now.

“Meaning?”

“What do you mean ‘meaning?’, you moron! In this so-called novella of yours you’ve described all your lovers till now.”

“Most of them.”

“All your lovers till now. And I’m not in there. Not even as a happy EPIGRAM OR SOMETHING.

“Well, that’s not how it works. I judge everything from the perspective of time and it’s unclear what I will remember about each one, what I will write, what I will forget…”

“No, you stay here, celebrate, I’m catching the train back to Sofia. And, oh, yes, I’m confiscating your novella. Since you have such vivid, exact memories, you won’t have any trouble writing it another 20 times.”

Surprisingly dear hussy, even though someone can breathe you off of me and breathe you back out in my ear, I never wrote anything about YOU. UNTIL NOW. Be happy with the time past and ahead of us.

    Ламбада.

    На вратата се звъни. И е Мария, разбира се. Дошла е да навести болника, да му се  скара и  да го накара да инвестира  още много любов,страст, обич и привързаност в нейната скромна  особа.  Сестринска целувка на вратата, полюшване и влизане. Изсипва с церствен жест чай, лимони, кисело мляко  и  вафлички  върху  масата. Поглед  върху  пациента,  жест с ръка към главата ми /в смисъл - пълно куку си беше, дано поне сега нещо се е наместила към по-добро/ и го отпочва:

-          Що стана бе, Танасе?

-          Нацелих едно дърво в парка, това стана.

-          Надявам се, че сега поне, колоездачните планове в бъдеще време са мъртви и погребани. Най-малко за около година напред.

-          Плановете са: възстановяване, почивка и настъпване на педала за веломаратона Париж-Брест-Париж 2015-та. Нито инч по-назад и в страни.

-          Трудно е да се разправяш със идиоти.... пребити и кървящи при това. Надявам се още да си в транс от болкоуспокоителните и да бълнуваш.

-          Може и да сънувам наяве, но няма друг начин да се живее.

-          Да оставим настрана, че с оглед на сегашното ти състояние ще се наложи да се влачиш по 1200 километровия маршрут с инвалидна количка. Даваш ли си сметка, че нямаш пари за подготовка, квалификации, велосипеди, самото събитие и лекари? ЕДНОВРЕМЕННО!

-          Затова съм махнал с ръка на лекарите. Окончателно и безвъзвратно.

-          Надявам се много скоро да изпаднеш в състояние на фалит. Ще бъде само за твое добро да не можеш да си платиш тока и да нямаш пари и за храна. Тогава ще те питам..... и ще си спомниш съветите, но ще бъде къснооооооооо!

-          Скъпа, много бъркаш. Докато съм на колелото, съм и ще бъда в състояние на полет.

     Да сте правили някога летене с велосипед? Аз си летя редовно и мисля да Ви разкажа за два от успешните ми опити за летене:

 

    Полет 1 - Изминати 260 км. по нагънат терен. От Стара Загора през Шипка, беклемето и обратно. Остават около 50 км. до финала и съм преди Казанлък. Естествено е дълбока нощ....всичко в мен едва мърда. Сърдечния часовник тиктака и дотам. Дори дишам с усилие. Толкова е тъмно, че погледа не може да се разсее и зарадва от нищо. Нищо ли казах?!?!? Вдигам глава  и  фокусирам  звезди. Удариха ме право в сърдечния сплит и ми разтвориха душата. Нищо не разбирам от разните му там съзвездия. Учените-лаици ги виждат като система. Аз ги почувствах като енергия. Едни такива електрически приятели. Местят се леко със всеки оборот на курбела и ти казват, че не си сам и никога няма да бъдеш. Като самороден къс поезия сред прозата на изнурителния веломаратон. Някак горещи и красиви. Човек, който ги гледа може да си помсли, че са смразяващо студени, далечни и непонятни. Аз обаче ги ВИДЯХ. В този миг бяха като утеха и последно причастие за пътешественик на сал сред морето. Не съм го разказвал това. Няма и смисъл. Такова нещо само се преживява. Наостря съществото ти и показва, че изживяваш с дух всяка минута. Други хора в същия момент биха видели други неща. За мен беше състояние на полет, а останалите биха отплували в нощта и в неизвестна посока.

 

    Полет 2 - Пак е дълбока нощ. С велосипед най-добре по нощите се лети. Денем се разсейваш от пейзажи, приятели, шеги, закачки, атмосфера. Забили сме  се трима колоездачи в Странджа и пътуваме от Тополовград към Сливен. Досадната подробност е, че е около един час преди полунощ. Хвърлили сме едни 230 километра зад гърба си. Плюс, че е февруари месец, плюс че реже студ и най-плюсово: навлизаме в долината на чакалите. Ако си мислите, че е някаква си там долчинка, не сте прави. Километри и километри пространство с чакали от двете страни. Особен полет беше това. Въртях курбела като шевна машина, цялото същество бе нащрек. Не от страх и ужас. Нещо подобно като да минаваш с танк през театър на военни действия. Воя на чакали се носи към теб като бронебоен снаряд, но ти си въоръжен и защитен с велосипед, все пак. Ще можем да отбием всяка атака докато сме тримата. Който остане - ще го хапнат за късна вечеря и ранна закуска едновременно. Част от мен се носи ту по левия, ту по десния скат извън шосето. Опитвам се да доловя намеренията и кода във воя на чакалите. А друга част кара бързо, стегнато и в група. Сега си припомням това усещане. Много съм бил наострен. И да, бил съм в състояние да не се страхувам да изчезна.

 

    Убеден съм, че всички летящи хора изпитват това. Щастие, радост и вътрешна   хармония    изпревени  пред  неизвестното.  Планеристите  и орлите се реят във въздуха и е приятно сигурно. Обаче, много по-висше постижение е да се почувстваш като орел докато караш велосипед. Право  шосе, петдесет  километра  средна  скорост  и  усещането за  вътрешна необятност, което се предизвиква от завихрянията на въздушния поток около теб. Рано или късно идва баир, полета свършва внезапно и започва мъката на изкачването. До следващото състояние на полет.

 

 

     Мър си тръгва от дома ми неразбрана и недоволна. Аз оставам в него неразбран, недоволен и сакат плюс това. Може да вдигам стойки, може да ми блестят очите, когато говоря за бъдещи карания, но жестоката реалност е такава: достатъчно пари за битието и хобито НЯМА. Трябва да се потърсят, доколкото ми е възможно.

 

“I would say that the best of us always comes out when we are against the wall, when we feel the sword dangling overhead. Personally, I wouldn’t have it any other way. Would you?”

Don Juan

  

The doorbell rings. And it’s Maria, of course. She has come to visit the sick man, to admonish him and force him to invest even more love, passion and affection in her humble person. A friendly peck at the door, a little sway of the hips and she enters. With a regal movement she piles tea, lemons, yogurt and candy on the table. A glance at the patient, a gesture towards my head (as if to say, you were batshit crazy anyway, let’s hope something fell into place now) and off she goes.

“The hell happen, Tanase?”

“I bumped into a tree in the park is what happened.”

“I hope that at least now your cycling plans for the future are dead and buried. At least for a year.”

“The plan is this: recovery, rest and back on the pedals for Paris-Brest-Paris 2015. No more, no less.”

“It’s hard to argue with an idiot… especially a bruised and bleeding one. I hope those are still the painkillers talking and making you hallucinate.”

“Maybe I’m dreaming with my eyes open but there’s really no other way to live.”

“Let’s ignore the fact that the way you’re going, you’d have to wheel yourself down the 1200-kilometer track in a wheel chair. Do you even realize that you don’t have the money for equipment, qualifications, bicycles, the event itself and the doctors? LET ALONE ALL AT ONCE!”

“That’s why I’ve given up on doctors. Once and for all.”

“I hope you go bankrupt very, very soon. It will do you some good, not being able to pay your bills and not having enough money for food. Then we’ll talk again… and you’ll remember my advice but it will be too laaaaate!”

“Honey, you’re quite mistaken. As long as I’m on my bike, I am, and I will be, ready to fly.”

Have you ever flown on a bicycle? I fly on a regular basis and I’d like to tell you about two of my successful flight attempts:

Flight 1 – 260 km, uneven terrain. From Stara Zagora to Shipka, Troyan Pass and back. There are 50 km to the finish line and I’m just outside Kazanlak. Naturally, it’s the dead of night… I’m barely moving. Only my ticker is going. Even breathing is a challenge. It’s so dark that my gaze can’t find anything to distract or amuse me. Did I just say that?!?!?! I look up and fix my gaze on the stars. They hit me right in the heart and tear my soul open. I don’t know any of the constellations. Scientists see them as a system. I felt them as energy. These electrical friends. They move with every turn of the chain and tell you that you’re not alone and you never will be. Like a virgin piece of poetry among the prose of tedious cycling. Somewhat hot and beautiful. Looking at them, one might think they are chilling, distant and incomprehensible. But I SAW them. In that moment they were like a balm and a last communion to a voyager on a raft in the middle of the sea. That’s a story I haven’t told. There’s no point. It’s the kind of thing you need to experience for yourself. It sharpens your every sense and shows that you live every minute to the fullest. Someone else in the same moment would have seen something else. For me, it was a flight and everyone else had swam away into the night in an unknown direction.

Flight 2 – It’s the dead of night again. By bicycle you fly the best at night. During the day you get distracted by the scenery, friends, jokes, the atmosphere. Three cyclists, we’ve ended up in Strandzha and we’re riding from Topolovgrad to Sliven. And there’s also the annoying detail that it’s an hour past midnight. We have put some 230 kilometers behind us. Add the fact that it’s February, add that it’s freezing and add with the biggest plus sign: we’re entering the valley of the jackals. If you’re thinking that’s just a little vale, you’d be wrong. Kilometer after kilometer with jackals on each side. It was a peculiar flight. My chain was spinning like a sewing machine, my whole being – awake. Not from fear and horror. It was like passing through a battle field on a tank. The howling of the jackals comes at you like an armour-piercing shell but you are protected and armed with a bicycle after all. We’ll withstand any attack as long as it’s the three of us. Anyone  left behind  will become both a late snack and an

 

early breakfast. Part of me keeps swiveling to the left or to the right side of the road. I’m trying to decipher the code in the jackals’ howling and figure out their intentions. And another part of me is riding fast, disciplined and close to the group. Now I remember that feeling. I was very much on edge. And yes, I was capable of being unafraid of disappearing.

 

I’m convinced that everybody who flies feels like this. Joy, happiness and inner harmony, facing the unknown. Gliders and eagles roam the skies and it must be nice. But it’s a much bigger achievement to feel like an eagle while riding a bicycle. The paved road, average speed of 50 km/h and the wind swirling around you, giving you the feeling of inner boundlessness. Sooner or later you reach a hill, the fields are gone in a flash and you face the struggle of the climb. Until the next flight.

 

Mar leaves my home misunderstood and discontent. I stay inside, misunderstood, discontent and crippled to boot. I might give myself airs, my eyes might sparkle when I talk about future cycling events but the cruel reality is this: the money is NOT enough to keep my life and my hobby afloat. I have to find some more, as much as I can.


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(https://dreambook.bg)