Предизвестие за Ловеч

Васил Ю. Даскалов

Откъси от книгата

„Предизвестие за Ловеч“ е първият художествен роман от дилогията “Лагер на смъртта” и се явява първият роман, посветен на лагера край Ловеч, действал от 1959 до 1962 г. Проектът е исторически, подчинен основно на действителните събития и говорещ за действителните личности. За написването е почерпена документална литература, както и мемоари и спомени на очевидци. Често исторически или разказани от оцелели събития са обрисувани с четката на художествените похвати без излишен патос и без мелодраматично преекспониране. В много отношения носи звученето на учебник с логичния избор на сегашно историческо време. Същевременно обаче аз искам чрез този роман да говорят потърпевшите. И понеже след събеседването, което имах с един от оцелелите, аз откроих в езика му дребни особености от шопския диалект и реших да ги използвам в текста, в курсив (italic), за да постигна още по-голяма автентичност. В книгата ще срещнете и други интересни лексикални единици, свързани с бита и с лагерния жаргон.    

Тази първа книга говори за събитията след втората световна война и проследява най-вече българската политическа реакция след Унгарската революция от 1956та година, както и причините за две знакови действия на ЦК през август 1959та г. – разформироване на ТВО „Белене“ и създаване на трудова група край Ловеч. Сюжетът редува четирите истории на действителни личности, жертви на репресиите, съдби, които накрая ще се влеят като четири ръкава в ждрелото на ловешкия лагер.

Сладурът е голям музикант, той подвига духа на остатъка от будната интелигенция като свири провокативен американски джаз и разказва политически вицове, понякога право в очите на комунистите. Той знае, че народът е потиснат и че се страхува да изрази свободно себе си. Постепенно ЦК на партията взема решение да се справи с дръзкия цигулар и неговото танго „Преди да се умре“ ще донесе една допълнителна алегория на своеобразната унгарска реакция.

„Човек с цигулка, но всъщност един цял, музикален патриот. Ето го, излиза, ведър, усмихнат, не много млад, но някак неостаряващ. Живецът и настроението, което той преподава от естрадата. Усмихва се под чаровните си мустачки на Кларк Гейбъл. Поздравява. Пуска къса шега. Въпреки че програмата вече е включила два-три безобидни, аполитични скеча, музикалният воевода не може да не разсмее малко аудиторията за гърба на тези, от които тя се страхува и чувства потискана и контролирана.

- Знаете ли колко е реално населението на България? – после като преправя гримасата си и се обръща в полупрофил, сякаш играе друг човек. – „Осем милиона“. – после се връща в първия образ. – Не, грешен отговор. Ние сме двадесет и четири милиона. Осем се радваха на германците, осем оплакаха царя, осем посрещнаха руснаците…“

 Боян заминава да учи във Виена. Скоро е задържан от съветските части там и изпратен в сибирски гулак. Той се завръща след цели десет години, за да донесе щастие и нови тревоги на майка си, в неведение дали новата, утвърдена власт ще го иска и какво ще поиска от него. В несигурното си бъдеще, в трудността да намери работа, той гледа да се обвърже и се надява да се впише в обществото.

 „Синът ѝ неслучайно носи това име, той премина през Европа, показа, че е част от едно будно поколение, моделът на буржоазните българи, образовани и отворени към света, той остава някъде много далече в онази могъща, управляваща половината свят федерация на комунизма, остава жив, както тя вярва като майка и рабиня, защото неговият харизматичен дух е по-силен от диктатурата, защото той е пламък, който требе да пребъде над терора, да се преражда всяка пролет на Бояновден, за да възкръсва на Великден. Неизвестността крепи надеждата, но и лишава майката от покой.“

 Божидар е син на първия говорител на българското радио. Дете на преследван журналист, младият е арестуван от милицията на танцова забава, защото отказва да свали забранените тесни панталони. Отвеждат го в мазето на „Московска“ 5. Той спира да посещава увеселения и вече не провокира органите с нищо, но това няма да бъде достатъчно да го оставят на мира. ЦК са подготвили друга участ за набедената младеж.

„Онази вечер ще ги промени. В чакалнята висят още колцина задържани младежи със сведени глави. Вечерните смени винаги са оглавени от хора на Държавна сигурност. Майорът идва и разпорежда нещо, после като гледа Божидар и Ивелин съска през зъби:

- Сваляйте, гащите, бе, копелета!

Ивелин се е поуплашил, чуди се дали да не се подчини и сръгва приятеля си с лакът.

- Що да ги свалям? – казва Божидар. – Гащите са си мои. Не мога да ги събуя така, чисто нови са. Ушиха ми ги за забавата.

- Каква забава, бе? Твойта мама, сваляй ги тука веднага.

- Нищо нема да свалям – отговаря Божидар с вирната брадичка.

- Я ги карай долу! – заповядва майорът. – Водете ги надолу!“

 

Борис се сбива за момиче на китарно събиране в училищния алианс. Следват две години в затвор за малолетни. Когато юношата вече е отраснал и се е заловил здраво да работи в завод, както партията повелява, се оказва, че никое законно наказание не е достатъчно тежко за новосъздадения враг. Една сутрин в пет и половина той е отведен за малка справка. Носи със себе си един хляб, даден в последния момент от майка му. А когато хляба свършва, тогава започват истинските мъки на острова.

"Не го викат. Но такова е положението и на останалите. Като че ли са събрани, за да бъдат изолирани, преди да получат наказание. Какво наказание, та те още не са съдени… Нема и храна. Борис чупи по малко от леба и гълта. Стиска леба и мисли за майка си. Помни ръцете ѝ, как му го подадоха, като че ли са се отпечатали върху кората. Двама-трима от по-мършави гледат леба с кротки, но умолителни очи, които сякаш капят. Отчупва, раздава им. Не му се свиди. Той знае, че и майка му не би имала против. Тя искаше да му подсигури насъщния, да не стои гладен, а и тези хора с него, и те майка имат… И техните майки ги мислят и не всека от тех е имала възможност да им даде нещо за изпът.“

В края първата книга отвежда четиримата герои на едно злокобно място, един лагер, който ще засили кръвопролитието и усещането за саморазправа с неудобните хора.

Тази роман търси човешки правото – изважда несправедливото и необосновано страдание причинено на мирни хора, от българи на българи. Той наблюдава нещастието, което репресията хвърля върху семейството, говори за нарушеното право на избор. Това е труд за несправедливото дамгосване на едно младо поколение в средата на XXв, по-скоро аполитично, но набедено за враг на народа и в този смисъл на партията.

Книгата не изважда нови факти, различни от вече упоменатите в документалната литература и свободно достъпни в книжарската мрежа или в интернет.


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(https://dreambook.bg)