Разкази за Добруджа

Нели Господинова

Откъси от книгата

Исторически сведения за населението в Северна и Южна Добруджа

Доколкото при основаването на Българската държава в Добруджа са се заселили прабългари, може да се смята, че и през Средновековието в този край живеят техни потомци. Те заварват част от земите опустошени, а в друга – се смесват с местното романизирано население, главно траки около Дорусторум (дн. гр. Силистра) и елинизираното население около черноморските брегове – Одесос и Дионисополис. Така се поставя началото на средновековната българска народност по тези земи.

През време на турското владичество Добруджа е обект на изселнически вълни и турски репресии, съпроводени с изтребление на население, като това води почти до обезбългаряването на областта. Тази щета се компенсира чрез заселване на тракийски българи през 1829-1830 г. след поредната Руско-турска война, която води до преселението на по-голямата част на българите от Старозагорско, Сливенско, Ямболските села, Карнобатско и от Одринска Тракия. Една част от българското население преминава река Дунав и се преселва в Бесарабия, но по-голяма част от тракийските българи остават в Северна Добруджа. Продължаващият приток на българи предимно от Тракия по-късно увеличава българските демографски ресурси. Това продължава и през Кримската война и по-късно чак и след Освобождението по отношение на Южна Добруджа. Това са родовете Стрезеви, Маврови, Рабаджи, Проданови, Чавдарови, Тутови, Димитрови, Керанови, Петрови, Пехливанови, Чолакови, Бошнакови, Балабанови, Стамови, Коджамерови, Кряскови, Парушеви, Новакови, Капови /от този род всички които са отишли в Русия са били сираци/, Гроздеви, Парзулови, Дундеви, Кайтуклю, Аврамоглу, Граматикови и други. Така Бесарабските и добруджанските българи представляват една етно-културна и етнографска област и са идентични помежду си. Факт е, че и до днес много добруджански българи имат далечни братовчеди в Бесарабия и други в Южна България (Северна) Тракия, Беломорска (Западна)Тракия и Одринска (Източна) Тракия, и независимо от времето и териториалното разделение поддържат връзки с тях.

При навлизането на руската армия през 1877 г. на юг от Дунав немалко бесарабски села от северния бряг на реката се преселват (преселци) южно от нея – в Добруджа .

След откъсването на Северна Добруджа от България през 1878 г., (клауза на Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г., потвърдена от Договора на Берлинския конгрес от юли 1878 г.), а по-късно и на Южната Добруджа в 1913 г., в областта започва румънска колонизация и асимилация на местното българско население. Асимилаторската политика е провеждана доста по-интелигентно от тази на Турция, Гърция и Сърбия и наред с държавните репресии се залага много на културната инвазия над добруджанските българи. Връщането на Южна Добруджа на България с Крайовският договор от 7 септември 1940 г., е съпроводено с изселническа клауза, с която българското население в северната част на областта е силно намалено. Всеки, който се е считал за българин от трябвало да напусне Северна Добруджа в срок от 48 часа, а имуществото му било конфискувано.

През 20-те г. на 20 век, когато цяла Добруджа е в границите на Кралство Румъния, 26 хиляди българи са изпратени в лагери в Молдова и мнозина намират смъртта си там. Коминтерна, по идея на Сталин, с цел да овладее национално освободителните движения, прави известния си опит да разцепи българската народност на „тракийска“, „добруджанска“, „македонската“, „шопска“ и „мизийска“ нации. Подлъгани от идеята за автономия и последващо присъединяване към отечеството на цяла Добруджа, някои дейци на Добруджанското освободително движение известно време работят в тази посока, но за разлика от Сърбия и наследилата я Югославия, подобна фикция няма подкрепата на румънските власти и Крайовският договор от 1940 г., слага кръст на тази антибългарска директива на Коминтерна.

През 1978 година изтича 100-годишното преотстъшване на Северна Добруджа на Румъния, но Тодор Живков изпуснал уникалния шанс да си върнема Северна Добруджа. Брежнев казал, че не иска да се кара с Чаушеску. Страх го било да не напусне Социалистическия лагер.

Дълги години Добруджа остава незараснала рана в българската история. Това неминуемо се е отразило на душевността и бита на добруджанеца, белязани с мъка, страдание, скръб, тъга, жал, горчивина, тягост и болка...

 

На възелче ще го вържеш и под камък ще го затиснеш

 

Колко години все жива! Не умря тая жена, ей! От млада булка все я тормозеше. Една блага дума не чу. Една усмивка не видя. Устата ѝ стиснати, очите – студени.

Зимно време я оставяше да ходи из снега боса. А за зълвите – сто китеника и черги изтъка. И всичката вълна сама изчепка, извлачи и изпреде. За опинци можеше само да си мечтае. А че ще се моли за две стиски вълна, да си оплете нещо за краката и няма да ѝ дадат, не предполагаше. Та нали в богатски дом живееше… Плетачка машина свекъра за чеиза на дъщерите си купи.

Едва изкара зимата. Краката ѝ се напукаха до кръв. Маза ги със смес от патешка мас и овча лой, объркана с настойка от смрадлика и гюзум.

На другото лято се изхитри. Събираше по тръните фъндъците вълна от чуждите овце и тайно ги носеше вкъщи. Тайно ги изчепка, изпра и изпреде. Изплете за нея и детето по два-три чифта чорапи. Да им е топло през зимата.

Като дойде́ виелицата беше готова. Обу премръзналите си ходила доволна.
На другия ден завари катинара на раклата си разбит, а вътре – празно. Една черга имаше от починала си майка, и нея взеха. Чеиза ѝ от раклата извлякоха. Така остана и без спомени. Какво ли не изтърпя, докато мъжа ѝ беше в казармата, а после на фронта. Чунким като се върна, нещо се промени, де. Беше взела за мъж мекушав и покорен човек.

Но и той от малък работеше. Семейството имаше берберница. От 5-годишен подстригваше и бръснеше мющериите на баща си, който все се оплакваше от сърце. Качваше се на едно столче и се трудеше.

Така се и спомина свекърът без да е работил, ни на нивата, ни в берберницата – откак с мъжа ѝ поеха цялата работа по къщата, дюкяна и нивите.
Но след смъртта му пак нищо не се промени. Злият дух на къщата беше свекървата. Тя колеше и бесеше, тя командваше всички. И най-вече мекушавия си син. Вземаше им парите и стоката и ги даваше на щерките. Вечерно време разговорите бяха все едни и същи – „Хайде да се отделим от старите. Да си поискаш твоето. Да има смисъл като работим. Трудът ни в нашата къща да влиза. Деца имаме”… Но той все отлагаше. Така живееха. Зълвите се ожениха и напуснаха къщата, свекърът се гътна, децата пораснаха и също се зажениха. А свекървата още я командореше и тормозеше. Четирийсет години.

Един ден, като се връщаше от бостана до Ломборджука, я срещна една циганка.

– Черна мъка на сърцето си имаш, сестро – рече циганката. – От мъненка сираче си остаяла. Първом при мащеха, после пак в чужда къща. Но тая къща, дето живеш, да знаш, не е читава. Не е… Зъмя има там, Виждам я – оцъклена, синеока зъмя – дохожда. Устата ѝ стисната, а все съска. Живот, дорде не я махнеш от дома си, няма да имаш. Тъй да знаеш от менека.

Спря се Минка, заслуша се в думите на циганката:

– И какво да направя? Как да я натиря таз зъмя? С голи ръце ли да я удуша?

– Ъ…! Не знам аз това. Виждам само какво в душичката ти се случва, в сърцето ти. За другото, ти сама трѐбе да решиш.

– И а́ко да реша, що да сторя? – попита с половин уста Минка.

– Що да сториш ли?... – замисли се циганката. – Ще вземеш един червен конец. На възелче ще го вържеш и под камък ще го затиснеш. Туй е на гявола опашлету. И като го вържеш, ще му речеш, що искаш. А той си знае…

– Ама, той гяволът... даром нищо не прави… Вземеш ли от гявола що да е, ще си поиска пла́тата… А аз, що да искам от гявола? Зъмята да си прибере? Че кояй зъмята, ти знаш ли? И що да му дам?

– Чувай! Ти на гявола тъй му речи: ако менека от зъмята отървеш, вземи заритото имане от Вълчовия кладенец, до Голямата круша на Кайтаза.

– Че то там какво имане има, бе? Ако имане имаше, да са го изровили досега? Само приказките вървят… Измишльотини!

– Има, има. Гяволско имане има, не е за хора. Ще се върже гявола за имането, а ти ще се отървеш. Ако остаеш така, и ти ще се гътнеш до пролетес. Всичко виждам тука. Деца имаш – две момчетии. За тях помисли.

Минка отмина, но от този ден нататък засънува имането при Вълчовия кладенец. Сънува как гявола идва, наднича и измъква от гяволското му гърло делва със злато, а старата круша скърца, и нали е черук, рони клонки и меки круши по гяволската гърбина.

Ха, сега! Хόди Минка при крушата, тропа по корените ѝ, оглежда кладенеца, но освен клонки и изгнили плодове нищо не намери.

На другата вечер сънят я споходи пак, а когато след седмица потрети, не чака повече. Разказа на мъжа си и на синовете какво ѝ е казала циганката. Мъжете също огледаха. Те почукаха по камъните, копнаха тук-там, но също нищо не намериха. Саде камъни от римско време имаше край крушата. Със странни знаци по тях. Не бяха кръстове, а букви. И метални халки, вградени в камънаците. Вълци и върколаци къде Северна Добруджа дохождаха вода на Вълчовия кладенец да пият. Така разказваха чокоите някога.

Минка се прекръсти три пъти, плюна си в пазвата и завърза червеното кончѐ на възел. Затисна го под един камък до кладенеца и викна на гявола, зъмята за булка да си отземе, а ако пла́та иска – от имането в кладенеца да си я търси.

И така. Речено-сторено. Да пукне дано таз зъмя. От млада булка все я тормозеше.

Една блага дума не чу. Устата ѝ стиснати, очите – студени. Четирийсет години я тормозеше…

Затова, когато я чу да вика посред нощите:

– Минке! Минке! Помощ! – не стана да ѝ помогне, да види какво е, що е. Гяволът си знаеше работата…

Чак като зачука по прозорците, се надигнаха с мъжа ѝ:

– Бързо при кладенеца! Нещо става с Герги и Дико. Нещо се е срутило, видях ги насънека. Двамата в кладенеца с делва злато и със зашити уста и гявола се смее отгоре им. Унуците ми, Божке… При кладенеца…

Минка скочи и двамата с мъжа ѝ хукнаха към Кайтаза да дирят синовете си при затрупания кладенец. 

 


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(https://dreambook.bg)