Чувствени светове

Моника Атанасова

Откъси от книгата

Скъпи читатели, предстои Ви страхотно преживяване. Завиждам Ви! Ще усетите горчиво-тръпчивия вкус на разигралото се между безмълвието на Родопите и магията на звездните светове приключение, събрало в едно пътищата на Елия и Александър, изпълнено с рушителни страсти, любов, отдаденост и саможертва. Ще вкусите от креативната сила на любовта, която прескача границите на расата, времето и пространството.

Една колоритна, изпълнена с динамика и остри сблъсъци, психологизъм и чувствени изживявания драматична история, бликаща от недрата на Родопите, която сблъсква Елия, претърпял крушение светлинен ангел от расата на тайнствените Джинавис и Александър, опустошен от любовна разлъка български младеж.

Пред очите ви ще се разкрие мистичната тайна на Орловите скали, съхранена в стародавните предания и легенди на местното население, упоено от чародейството на древната българска планина. Загадъчно изчезналите извънземни от спомените на баба Ана.

Пред смаяния взор на читателя се разгръща една многопластова картина. Екстремална угроза надвисва над планетата. Появяват се нейните хилядолетни древни пазители. Начева битката за хората. Надзъртате в загадката на арийските народи и съхранените през вековете гени на патриарсите. Напипвате с трепетни пръсти корените на рода български и секрета на триквестера, скрит в пазвата на баба Ана. Тук и сега се поставя началото на човешката еволюция, спасението на нашата красива Земя.

От нас самите зависи да бъдем съзидатели и двигатели на тези духовни процеси или просто да пропилеем живота си в кухи стремежи за материални придобивки, удоволствия, тщеславие, егоцентризъм, амбиции и суета. Изборът е наш, скъпи читатели!

 

***************************************************************

 

                                                     *  *  *

В това време в далечния и тъмен ръкав на Галактиката се зараждаха тъмни сили, могъщо зло трошеше неумолимо стародавните бариери. Като мръсна пяна неговите ниски вибрации заливаха пространството, поглъщаха в бездънните си ями установената хармония, светлината на божествената любов.

Диви, груби, основно извънземни пришълци и хибридни, генетично трансформирани същности атакуваха първичните защити на планетата и помитаха безкомпромисно всичко по пътя си. Неуправляеми, ужасно гладни и чудовищно зли хищници, жадни за кръв, точеха нокти на Предела, готови да нападнат Земята. Катастрофална вълна набираше сили, готова да изригне всеки момент.

Лазурно синята, безумно красива планета, обвита в тайнствен духовен воал, къпана пищно в енергия от гальовните слънчеви лъчи, кипяща от живот, но все още ревниво пазена от древната цивилизация на джинавис, бе тяхната набелязана цел. Чистите духовни същества от расата на светлинните ангели бдяха над своята първична Майка, охраняваха хилядолетия наред вече стародавния си Дом. Познати на хората като магически същества от друго измерение, омайни нимфи, светлинни същности, пазители на древното знание, те многократно бяха доказали във времето лоялността, загрижеността и добротворството си спрямо човеците и техния материално детерминиран свят.

Без тези велики миротворци, гибел грозеше не само живота на прастарата Гея. Обречен на смърт бе не само нейният могъщ, енергийно богат и светъл по природа Дух. Цялата Слънчева система щеше да понесе тежките последствия от инвазията на тъмния Сивираш, света на мрака, на низките, дисхармонични и зли същности.

 

                                                                  *  *  *

Вече две денонощия добичетата ги нямаше в уютната пазва на обора, съхранил специфичната им миризма, смълчан в тихия си унес, тъмен и пуст в своята дрямка. Приклекнала на кирпичените си крака, заредена с бали слама и дъхаво сено, плевнята също смутено мълчеше. Така и не се бяха завърнали те от свободната паша навън, където старицата ги натиряше всяка сутрин.

     С припадането на първия здрач, животните послушно се озоваваха до вратника на обора. Знаеха си кравичките маршрута, отиваха и се връщаха толкова пъти сами, без да се губят по улиците на притихналото в следобедната си дрямка родопско градче, без да се отклоняват по чукари и стръмни урви, които бяха в изобилие в района на каменистия ардински край. Сега изведнъж сякаш вдън земя се провалиха.

      Възрастната жена ги очакваше със свито сърце, притихнала в кротко упование надничаше час по час навън. Очите й изтекоха от взиране, крака не й останаха от ходене. Ослушваше се, за да чуе познатото, умилно на сърцето й мучене пред портата, когато с готовност й известяваха своето пристигане и желанието си да се мушнат в топлата утроба на обора. Дребната планинска кравичка Снежка, със скокливото теленце Белуш, бели като две преспи девствен сняг, бяха единствената й раздумка, кротката и любяща компания, утехата в самотните дни, като този днес, когато сиви мъгли размятаха тежките дипли на протяжните си снаги по баирите наоколо. Тогава старицата потъваше в своята мълчалива покруса и самотия.     

     Ето обяд наближаваше, а жената отново тътреше бавно крака, влачеше кокалесто, изнурено от живота тяло, с мъка и сгърчено от болка лице вървеше, тормозена от режещата болка в ставите. Пристъпваше внимателно, като почукваше по плочника на двора несигурно с тояжката, която стискаше винаги в жилестата си десница, когато излизаше повънка. Креташе патраво с типичната си, нестабилна походка към забуления в кълбета сива мъгла празен обор. Кръглият му вратник, с назъбените краища на потъмнялата, очукана дървения я очакваше сега, вглъбен в безутешната си печал. Портичката на обора зееше унило провиснала, килната небрежно встрани на откачената панта, сякаш пречупено крило на гълъб. Гнетящата пустота и отчаяние стиснаха свирепо старицата за гърлото в жестоката си хватка.

     Баба Ана не успя да сподави горестния вопъл, който се плисна от хилавите й гърди, пролази нагоре по мършавата шия и се отрони като горчиво проплакване през устните, накълцани от дълбоките бразди на отлитащите години. Оскъдни сълзи преляха от помътнелите очи на жената, поразени от катаракта, оставяйки топлите си, влажни следи по тъмните, отдавна повехнали бузи, издълбани от неумолимите стъпки на времето. Нефелното й тяло бързо отпадаше и губеше малкото му останала топлина, подложено на мразовитите пориви.

     Бръснещ декемрийски повей усука фустите около болните старчески глезени. Жената видимо потрепера в неконтролируема конвулсия от хапещия вятър. Побелялата й глава, под избелената до сняг забрадка, се разтресе в безразборно климане насам-натам. Облегна се с две ръце на тояжката, която и сега не я подведе. За сетен път издържа, пое тежестта на изнуреното старческо тяло, изпито от годините на труд, грижи и болести. Нямаше работа тук. Знаеше, че трябва да се прибира в одаята на топло.

     - Ей комшу, какво се мотаеш по двора сама като муха без глава? Няма ли ги още животинките? – провикна се от прозореца нахилената съседка, която не смогна да скрие тънката си, вероломна усмивка овреме.

    От вчера Гюлшен хвърляше любопитни погледи иззад пердето, какво аджеба става през ниския стобор, който делеше имотите им. Нямаше начин и днес да не продължи това си еснафско занимание, което подхранваше лакомията й, разгаряше фантазията й за обширен двор след смъртта на бабата. Тя и сега наблюдаваше със задоволство самотно стърчащата на студа фигура на старата, съкрушена от скръб жена.

     - Чакам и аз, мотам се по двора като халтава. Ей на, час по час проверявам дали не са се върнали живинките – затюхка се баба Ана угрижено, без да обръща никакво внимание на зле прикритата ирония в гласа на жената.

     - Ще, ще комшу, ще се приберат добичетата! Не мой така се кахъри ти! Ха прибирай се на топло, че в тоя мраз да не се търкулнеш и ти болна! Току виж се куртулисаш без време. Колко му е… – демонстрира загриженост Гюлшен, а на ум си пожела най-откровено: „Чумата да те тръшне дано и тебе дърто, та да лапнем дворното място най-сетне!”

     - Ще походя малко и си влизам в одаята. Жива да си Гюлшен за добрите думи – продума възрастната жена без задна умисъл и закрета бавно по плочника.

      Съседката хлопна прозореца, за да не влиза студ и продължи да я гледа злорадо през мътния, зацапан джам. Фиксираше с присвити, късогледи очи слабата, превита от болежки фигура и хранеше прилични надежди за скорошната кончина на старата самотница. „ Дано се смили Господ, да я прибере най-сетне. Стига се е влачила по цял ден сама насам натам. Измъчи се дъртата кукуфела”, помоли се мислено Гюлшен и се оттегли навътре в къщата, задоволила нездравото си любопитство, томлението на низката си същност.      

     А сърцето на възрастната женица се терзаеше, приклещено в менгемето на кобни мисли и грозни сценарии, които не му даваха мира. Затова и не я свърташе да седи в очакване, на топло в одаята. Кой знае къде бяха сега нейните любимци, Снежка и Белуш?! Как сърце да й даде да седи до печката и да се помайва?

     Обичаше ги като свои родни чеда. Беше ги отчувала с много мерак от самото им раждане, там, в меката прегръдка на дъхавото сено, върху пръстения под в обора. Внукът й Александър, който сега следваше четвърта година в София и се бе върнал за празниците при нея, им беше дал имената. Детството му премина край добродушната и всеотдайна Снежка, с нейното гъсто, ароматно мляко.

     Представяше си баба Ана как камион помита по пътя любимите й живинки, как издъхват в канавките край пътя, разкъсани, потънали в кръв. Виждаше как ги убиват груби ръце, разсичат на части и мятат в багажника за месо. Можеше и някой джамбаз да ги е откраднал и завлякъл на пазара да ги продава. В тези гладни, сиромашки години, когато комшии за една кокошка си посягаха, нищо чудно и това да им се е случило. Мислите я горяха като факли, редяха своята нескончаема върволица от ужасии. Валяка им мачкаше безжалостно слабото й старческо сърце.

      Снощи, когато легна да спи, страховити видения на демони, зловещи тъмни сили, изплували от недрата на Орловите скали впиха стръвни нокти в притворените клепачи на очите й, за да я разтреперят цялата, да я катурнат в ямата на една тиха лудост. Студена пот обля тялото й, потопи го в неконтролируем ужас. Клещите на паниката отново стегнаха в обръч гърдите й, едва въздух си пое. Страх я разтресе здраво и я запрати в нищото, все едно беше прокъсан, непотребен домашен калцун, подритнат под леглото.   

     Подпряна сега на тояжката си, старата жена въздъхна угрижено. Побелялата й глава клюмна на гърдите печално, с кротка примиреност. Раздвижи се мудно и тръгна назад.

 

                                                                 *  *  *

     Нещо се мътеше. Тежко присъствие витаеше наоколо. Усещаше го сякаш с кожата си. Не бяха случайна приказка стародавните легенди за изпълзяващо от скалите могъщо зло, което още преди хилядолетия е подлагало на унищожение и потапяло цялата околност в кървави сълзи и атавистичен страх.

      Възрастната жена добре помнеше легендите за нахлуващите през Картал кая изчадия, които й бяха предадени от нейната баба, която пък ги знаеше от своята и така през дългата броеница на времето истината за жестоки битки на хората и расата на джинавис срещу губителите демони, беше достигнала до днес. След като злите бесове били победени, изтребени от войските на човеците и онези прекрасни иноземци, светещите джинавис, който нарекли после хора-светилници, настъпил мир на земята. Демоните се пръждосали в дупките си. Скалите вече не били заплаха. Злото не извирало оттам, а расата на джинавис изчезнала безследно, като завещала на хората да бъдат стопани на тази древна земя.

     Защо сега се връщаха тези спомени? Защо я лашкаха като парцалена кукла в смразяващата пропаст на една дивашка лудост? Защо и внукът й, Алекс, се хвърляше като несвестен в леглото си цяла вечер? Какво ставаше отново сега, в заника на нейния дълъг живот, когато се беше раздавала на всички без остатък, смирена и безропотно затънала в ужасната му самотност накрая? Интуицията й подсказваше безпогрешно, че злото набира сили и отново се кани да връхлети.

     Старата потръпна зиморничаво в средата на двора и подсмъркна звучно. Беше се застояла дълго на едно място навън и студът промуши веднага пипала си безшумно по гърба й, сякаш леден смок бе накатал пръстени под домашно плетената вълнена жилетка. Това я принуди да потътри стъпки към външната врата, решена да действа още сега. Нямаше какво да се ослушва повече. Налагаше се да намери бързо някого на улицата, когото да прати до кафенето, където киснеше по цял ден нейният внук, Александър. Откак се беше върнал от университета не го свърташе у дома, като фурия летеше насам-натам. Яхваше мотора още сутринта и изчезваше яко дим тези дни нейното обично момче. Сега младежът трябваше да се потруди и да потърси още днес добичетата, нямаше да стане така работата с вайкане, сълзи и надяване. Господ помагаше на този, който сам си помогнеше в труден момент, така знаеше старата открай време.

     Тя увисна с цялата си тежест на вратника и с голямо усилие можа да открехне едната част от тежката двукрила порта, укрепена още преди години с ковано желязо.

    „Брей, че зор! Без дъх ме остави, да ти се не знае! Тежи, пущината проклета”, промърда устни старицата запъхтяно. Сърцето й скокообразно излумка в гърлото и я принуди да се облегне обезсилена на дървената греда. Пое хрипливо въздух. Краката й трепереха. Криво-ляво успя да провре недъгавото си тяло навън, на улицата.

Съдбата беше решила да я улесни на момента, като й предложи сполука чрез една възторжена, прелитаща наблизо детска усмивка. Баба Ана се провикна към единственото, притичващото на няколко стъпки от нея, кльощаво хлапе:

      - Хей, Джем, ела да ти кажа нещо важно, чедо. Ела до мен, моето момче, че не ме бива в ходенето. Осакатях на стари години – ожали се тя.

      Около десет годишното дете спря рязко в средата на улицата, завъртя се сепнато на пети по посока на сипкавия глас, прозвучал от свитото гърло на възрастната жена, която толкова често му беше помагала с илачи и баене, та нямаше как да не притърчи при нея послушно.

     - Кажи, какво ти е нужно? – попита услужливо малкият палавник и големите му тъмни очи се взряха любопитно, с тръпка на очакване и закачка в белия кичур коса, изпод забрадката на старата баячка. Тялото й бе започнало видимо да трепери от хапещите пориви на ледения вятър, примесен с твърди зрънца, бичуваща лицето суграшица.  

      Въпреки студа, жената се усмихна в себе си, защото се убеди за сетен път, че баба му Айше явно пак го беше изпуснала от поглед и малкото диваче отново беше изкокнало от къщи без шапка, с разгърдено тънко якенце. Нищо, движеше се и топлината на върволицата подскоци щеше да го пази от коварния мраз. Погали твърдата му, влажна от ситния дъжд и мъгла тъмно руса коса, подпря се на детското рамо за опора. Чак тогава прошепна тайнствено:

     - Иди в кафенето, Джем и доведи по най-бързия начин при мен батко си Алекс. Ако се върнеш с него до 20 минути, ще ти дам два лева награда! Става ли така, моето момче?  

     - Защо не, бабо?! Ще ти го доведа, не се съмнявай. Ама ти да не се откажеш от обещаното? – дяволито се осведоми момчето с грейнали очи и се засмя широко, при което сладка трапчинка цъфна на едната му буза.

     - Държа на думата си, Джем! Бързай чедо, че обяд ще превали скоро! Стига е киснал там! Кажи му да се прибира вече! – тросна се старицата накрая.

    Крилцата на бялата забрадка мърдаха като живи върху гърдите й, в синхрон с движението на посипаната й със снежните преспи на времето глава.

      - Ееехааа, супер! Хем и на мотор ще се возя. Тичам веднага! Сделката си е сделка! – изчурулика по-скоро на себе си то и изприпка чевръсто.

      Детето хукна през глава към центъра на градеца, докато ранния преди обяд се влачеше мудно под мокрото було на деня, декориран обилно с ледена суграшица и сиви, мъгливи дрипи, виснали по дуварите на къщите.

     По това време на годината тези сурови планински местности, прикътани в пазвите на Родопите, не се радваха на кой знае какво оживление, а мъртвилото днес се подсилваше и от мразовитите пръски на ситния, леден дъждец, който брулеше незащитената кожа и я остъргваше като ренде. Родопското градче дремеше в своята зимна, тягостна атмосфера, сгушено под ямурлука на еднообразие и вяла прозаичност. Унинието влачеше крака по изкъртените тротоари и се препъваше от скука. Тъмните, влажни стени на сградите и черните, мъртви клони на дърветата раждаха отегчение, което оплиташе хората в паяжината си.

 

 

 


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(https://dreambook.bg)