Мечта за пролет

Мая Сотирова

Откъси от книгата

Пиша, без да е пресилено, от момента, в който научих буквите и започнах да чета.

Моята по-голяма сестра ми показа азбуката и ме научи да сричам, когато бях на 5 години. Заведе ме и в градската библиотека и... е, това беше началото на една огромна и вечна любов към писаното слово.

Разбира се, в началото пишех опити за приказки, детски истории, кратки стихчета... почти винаги тайно обаче.

Всъщност допреди няколко години повечето от моите близки и приятели дори не знаеха, че пиша.

Улавях се, че се питам често: „Имаме ли нужда от поезия сега? Може би вече всичко е казано, написано и прочетено...“

И все отлагах за после... Но когато, след един много болезнен, нещастен инцидент, бях принудена да прекарам месеци вкъщи, реших, че е дошъл моментът за това „после“.

Така започнах да публикувам в социалните мрежи и блога си... но продължих с размишленията: „Трябва ли да издам книга? Няма ли вече достатъчно поети... трябва ли ни поезия сега?“.

И въпреки че не бях сигурна в отговора, аз не спирах да пиша.

…За доброто, което всеки от нас може да направи, независимо колко е малко, защото:

„Всеки има нужда от помощ понякога.

Този свят на парченца любов се крепи“.

…За носталгията, за обичта към родината... България е винаги в сърцето ми, винаги, и едни от най-любимите ми стихотворения са посветени на нея:

„Урок по родолюбие ли, братко?

Че как се учи вяра и любов?

Пламта в сърцето, щом кавал засвири

и хванеш се на празнично хоро?“

Aз живея в чужбина и всичко българско ми е още по-скъпо, още по-мило... Има нощи, в които сънувам родните улици, чувам песента на вятъра в разлистените липи и знам, че където и да съм, няма да престана да обичам България...

„Където и да бъда, ще остана

със българска и шарена душа.

Ще търся късчета и спомени

в далечни улици, на чужди гари,

в приспивна песен на щурче...

Във дните си ще мисля за очите,

останали да чакат само мен,

които вятър и небе безкрайно питат

завръща ли се скъпото дете.

В шевици ще обличам всеки облак

тъжен,

ще пея и през сълзи за мига,

когато пак ще дойда, ще целуна

единствената,

Българска земя...“

Пиша за изборите, които правим всеки ден, за надеждата, за мечтите:

„И всичко, което си правил.

След всичко, което си бил.

Надежди. Измами. Провали.

Щастлив ли си, пътнико смел?“

…За силата да бъдеш себе си, да продължиш, когато е най-трудно...

Много от стихотворенията ми са плод на фантазия, но има и такива, в които описвам себе си. В живота ми нищо не се е случвало лесно, затова и знам колко е важно да не се предаваш никога.

Да намериш сили и вяра, когато всички те убеждават, че си слаб, и не вярват в теб...

„Ще бъда прах. Ще бъда пепел.

И слънчев лъч, без време окъснял.

Под дрехите ще пазя белези и сенки.

Ще бъда. Ще ме има -

вятър полудял.

Надежда крехка и ранима.

Която избуява и без дъжд…“

Пиша и за всички, които мечтаят и търсят дъгата, които не са съвършени (но и не искат да бъдат)...

„Изобщо не приличам на модел.

И нямам поведение похвално.

Изпускам влакове, заспивам сутрин, драми не броя.

На птици посвещавам песни тайно…“

Много от стихотворенията ми са посветени на любовта - търсеща, измамна, красива, нежна... Толкова различна и еднаква за всички. Толкова чакана и потребна...

„Без любов съществувам. И по навик дори.

Може да е заблуда или театър с души...

Ала нека я има тази малка искра,

дето пали сърцето и обръща света.

И светаът да е влюбен. И отново красив.

Любовта ми е нужна.

Даже да е само във стих.“

Пиша за наранените, за щастливите, за самотните, за влюбените, за мълчаливите, за забравените...

За жената, която е принудена да бъде силна.

За онзи, който знае цената на щастието. За малките радости и тъги.

И съм щастлива, когато разбера, че думите ми са докоснали нечие сърце... че са дали утеха, надежда. Кураж.

…А поезията я има навсякъде.

В песента на невидимата птичка, която те буди в пролетната утрин.

B чистата роса, посребрила нежните цветни камбанки.

В усмивката на майка, прегърнала детето си след раздяла.

В очите на влюбените. В любимата ни песен. В онези облаци, които се спускат над тъжната луна.

Поезията е във всеки от нас – разликата е само дали я четем или я пресъздаваме на белия лист.

Това съм аз, накратко… Или както съм се опитала да опиша себе си в рими:

По-малка съм, по-крехка от сълзата,

невидима сред маски и финес,

сред своето местенце в самотата,

мечтая си за слънце, и небе...

За мъничък, вълшебен остров,

където дъжд от доброта,

безсрочно ще вали

и хората ще носят във сърцата

любов и вяра, не омраза и лъжи.

По-малка съм, по-крехка от сълзата,

с ласкателства светът не ме дари.

Но ще съм тук, да срещам все така зората

и с моето перце - във думи, вятър див да уловим.

Бъдете щастливи и ви благодаря, че ще подкрепите моята мечта за книга!

До нови срещи!

 


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)