Всеки заслужава втори шанс

Николета Атанасова

Откъси от книгата

 

20.01.1995 година

Ню Йорк

 

Това бе една от най-тежките зими, от сто години насам. Температурите бяха стигнали, до минус двадесет градуса. По новините предупреждаваха, за поледици и обилен снеговалеж.

В онази вечер, след поредния прием, при богатия строителен предприемач Гари Марвъл, Ричард и Рейчъл Мур се прибраха, видимо изнервени. Рейчъл започна поредния скандал, породен от ревност, със съпруга си.

В началото на брака им, тя не бе такава. Красивите й сини очи и благ характер, заплениха Ричард от първия път. Двамата се влюбиха толкова силно, че се ожениха шест месеца след запознанството си.

Дълго време, бракът им вървеше добре. Двамата мечтаеха, да имат голямо семейство. Една не голяма къща в предградията, с кокетна бяла ограда и три - четири деца, да подскачат около тях и да изпълват всичко с детски кикот.

Това си мечтаеха двамата, но мечтите невинаги се сбъдват. Рейчъл успя да зачене няколко пъти, но правеше спонтанни аборти. Лекарите правеха всичко по силите си, но бебетата не можеха да се задържат.

Всички я окуражаваха, опитваха се да й помогнат, да не пада духом, но след всяка загуба, нещо от нея си отиваше заедно с децата й.

Абортите бяха пет, последният, от които хвърли всичките им мечти в огъня. Бе извънматочна бременност, за която се наложи хирургическа намеса, след която на двамата съпрузи бе съобщено, че шансът, да имат дете е минимален.

Рейчъл не успя да се примири с факта, че така и не успя да задържи и едно бебе.
“Не било писано!” Така й казваха всички, което още повече я озлобяваше. „Много пък знаеха, какво е писано!”, мислеше си тя. Стана подозрителна, ревнива. Втълпяваше си глупости за Ричард, които нямаха нищо общо с реалността.

От начало скандалите бяха редки - един път на месец или на два, но последните шест месеца зачестиха драстично.

Причината бе, че Ричард й предложи, да си осиновят дете, но не очакваше, тя да реагира толкова остро. Той просто се опитваше, да намери обратно пътя към нея, понеже виждаше, че тя се опитва, да разруши всички мостове към душата си и да отдалечи всички близки от себе си.

Не можеше да я вини. И той самият не можеше, да се примири с тази съдба, но повече от тези мечти, които бяха разбити, обичаше Рейчъл. Тя бе жената на живота му. Жива, здрава и до него. Това бе най-важното.

Той реагираше, като джентълмен, на всеки неин пристъп на ревност, но тези, вече много чести скандали, започнаха да го ядосват.

Боже, как му се искаше да върне времената до самото начало и да й каже, че не иска никакви деца, тогава нищо от това сега нямаше да се случи.

Рейчъл нямаше да гори в aда приживе, за това че децата й умират, преди да са се родили и нямаше да се чувства безполезна, от това че не може да сбъдне нито една от мечтите му.

"Така било писано!", премина през главата на Ричaрд, в отговор на желанието му.

Той отвори вратата и двамата влязоха.

Не бе къщата в предградията, с кокетна бяла ограда, която да се изпълва от смеха на деца. Това бе луксозен апартамент, в нова сграда на Парк Авеню. Петстаен, огромен, който се изпълваше, единствено с виковете и плача на Рейчъл.
Да... мечтите не се сбъднаха!

- Рейчъл, недей и тази вечер, моля те недей. - каза тихо Ричард, докато събличаше палтото си от черен велур. После го закачи внимателно на закачалката, като се опитваше да избягва гневния поглед на съпругата си.

Тя се разтрепери и тежък гняв я задави.

- Ти вече не ме обичаш! Признай си! - изрева тя, през зъби.

Ричaрд не каза нищо. Вътрешният му глас го съветваше, да запази мълчание и спокойствие. Той разхлаби вратовръзката си и остана с гръб към жена си, загледан в пейзажа на нощен Ню Йорк, който се разкриваше от големите прозорци на всекидневната.

Гледката бе повече от красива. Светлините на уличните лампи, осветяващи натрупалият сняг и покривите на жилищните сгради и небостъргачи покрити с преспи, които отразяваха лунната светлина.

Тази гледка даваше известен мир на Ричард... но за кратко.

- Погледни ме! Погледни ме, по дяволите! Нищо ли няма да кажеш? Какво си говореше с Пати Марвъл? Защо се уединихте, в кабинета на съпруга й? Изневеряваш ли ми с нея? - продължи да крещи истерично, Рейчъл.

- За Бога, не видя ли, че и Гари дойде с нас? Те са ми съдружници! Обсъждахме бизнес въпрос!- Ричард не можа да издържи на напрежението и рязко се обърна към нея, хващайки се за главата. - Знаеш, че една компания ни прави проблем. Искат да ни купят и се опитват да ни унищожат. Обсъждахме варианти на споразумение с тях. - той пристъпи една крачка напред и я хвана за ръката. - Знаеш ли, че миналата седмица един от складовете беше опожарен? Загубихме материали за над петдесет хиляди долара, а застрахователите искат да ни съдят. Виж, с Гари се познаваме от деца. Той е най-добрият ми приятел! Нима мислиш, че мога да му причиня това? За Бога, Рейчъл! Тази ревност ме съсипва! Разяжда бавно и двама ни и бракът ни! Престани, моля те! - Ричaрд се приближи още до нея и я сграбчи за раменете. - Как да те убедя, че си само ти? Обичам те, по дяволите! Обичам те! За мен няма друга! -

Казвайки това, той не издържа и я целуна. Тъй страстно, тъй силно. Искаше му се, тя да почувства любовта му и двамата да заживеят, отново щастливо и спокойно, както преди.

Тя го прегърна и отговори на целувката му. Една сълза се стече по бузата й и се разля на устните им. Ричард усети соленият вкус и се натъжи. Гневът му утихна.

"Недей да плачеш, любов моя. Всичко ще се оправи."

- Обичам те! - каза Ричард, докато продължаваше, да я целува. - Не разбираш ли, колко те обичам?

Когато успя, да отдели устните си от нейните, я погледна. Изражението й не се бе променило. Насълзените й, кристално сини очи, се взираха в неговите. Симбиозата между двамата бе съвършена.

Той бе висок и строен, с тъмна коса и чаровно дръпнати, екзотични очи, с цвят на тъмен кехлибар, в които вечно играеха две пламъчета. Широките му пълни устни, които седяха на сантиметри от тези на Рейчъл, му придаваха неземна чувственост. А тя бе дребничка. Губеше се в неговата прегръдка.

Ричард зарови пръсти в русата й, къдрава коса, която стигаше до раменете, доближи челото си до нейното и тихо каза:

- Моля те, Рейчъл. Защо не ми вярваш, като ти казвам, че те обичам? Изкорени тази ревност от себе си! Искам да заживеем, както преди.

- Как да ти повярвам, че ме обичаш? Как да повярвам, че някой, може да обича една безполезна жена като мен? Не мога да ти ... Ще бъдем сами, до края на живота си! В този огромен апартамент. В този огромен, проклет град! - проплака тя, погалвайки дясната му ръка.

Тя се опитваше, да избягва погледа му, сякаш я е срам от нещо. Сълзите й се стекоха по бузите й и паднаха на гърдите й.

- Не е нужно, да е така. Ако искаш ще си осиновим, колкото деца желаеш. Ще бъдем семейството, което искахме. Ще имаме къщата, с бялата ограда и ... - Ричард бе прекъснат от реакцията й.

- Боже... - Рейчъл отблъсна ръцете му и се освободи от прегръдката му. Лицето й си беше върнало гневното изражение. - Не е нужно да ми се напомня всеки Божи ден, че не ставам за нищо! Ти си виновен, да стигна до тук! - изкрещя тя.

Запъти се, към входната врата на апартамента, но Ричард я хвана за ръката и я притисна до стената.

- За какво съм виновен? Че се влюбих в теб? Че се ожених за теб? Кажи!

- Той беше прав! - Изрече Рейчъл, подсмихвайки се през сълзи.

- Кой? - Ричард я погледна, недоумяващо. - За кого говориш, Рейчъл?

- Пусни! - Тя се размята в ръцете му. - Той беше прав! Проклятието, което тегне над теб, се разпространява и върху хората около теб!

- За кого говориш, по дяволите? Кой ти казва тези глупости? - разкрещя се Ричард.

- Пусни ме, ти казах! Искам... Искам...

- Да, кажи ми Рейчъл. Какво искаш от мен? - продължи да вика Ричард, забравяйки напълно, за последните й думи. - Искаш семейство, ядосваш се като ти предложа решение! Питаш ме обичам ли те, кой може да търпи такава ревност и всекидневни скандали, ако не обича човека до себе си? Искам да ти помогна, да преодолееш това, но ти ме затрудняваш максимално! Какво искаш, Рейчъл? Какво искаш да направя, за да бъде всичко, както преди? Много искам, по дяволите!

Спокойствието от преди седем години. Преди да започне този кошмар, от който не се събуждам! Какво искаш от мен, кажи? Всичко ще направя! Какво искаш, по дяволите? Кажи!

Лицето му бе станало червено, а жилите на врата му се бяха опънали, до краен предел. Той бе на ръба, на нервна криза.

- Развод! - отсече гневно Рейчъл.

Чувайки това, Ричард се вцепени. За един миг пребледня като платно. Дойде му като гръм от ясно небе. Гледаше я, с недоумение, а омразата, която видя в очите й, го прониза като много остър нож.

Рейчъл се освободи от ръцете му, взе ключовете за колата от джоба на палтото му и излезе, а Ричард остана на същото място, загледан в една точка.

Бяха му нужни пет минути, за да се съвземе. Тя го каза в момент на гняв, мислеше си той, не го иска на истина. Не!

- Не можеш, да ми причиниш това, Рейчъл! - изкрещя Ричард в празната стая и блъсна първия предмет, който видя, една порцеланова ваза, с бясна ярост. Предметът се пръсна на парчета, по целия под. - След всичко, което преживяхме, не можеш да ме оставиш! - събори шкафа до себе си, а после притисна гръб до стената и приплъзвайки се, седна на пода. - -- Всички, които обичам, си отиват. Не можеш, да ми го причиниш и ти...

 

                                                 *****
Рейчъл излезе разплакана, стигна до паркинга и тогава разбра, че е взела ключовете за колата на Ричард. Не искаше да се връща, беше достатъчно разстроена. Не искаше повече скандали тази вечер, за това се качи в неговия автомобил и потегли.

Замисли се върху това, което се случи преди малко. Трябваше да го направи. Всичко между тях беше приключило отдавна. Съобщаването на лошата вест, отвори дълбока пропаст помежду им. 

Тази връзка, този брак вредяха и на двамата. Ако някой не сложеше край, щеше да завърши трагично, а тя направи достатъчно глупави неща от гняв.

Така беше по-добре. Той щеше да срещне друга и да живее живота, който иска. А тя най-накрая щеше да намери мир и спокойствие.

Рейчъл имаше нужда да поговори с някой и реши да отиде при майка си, тъй като първият човек, за който се сети, бе в Хюстън. Тя не живееше далеч. Имаше малък апартамент във Флашинг.

Разбира се, можеше да си позволи апартамент и в Манхатън, но й харесваше простичкия живот и обикновените хора в Куинс. Смяташе забързаният живот и богаташите на Манхатън, за твърде натоварващи психиката.
Рейчъл повиши скоростта на колата, когато се качи на моста "Куинсбъро". Бе полунощ и тихо валеше сняг. По радиото звучеше успокояващ джаз. Това бе любимият й жанр.

Светлините на Куинс блестяха в далечината, а заснеженият път на моста, бе осветен от нощни лампи. Снегът по асфалта беше като бяло злато. На вън със сигурност беше много студено, но температурата в колата беше приятно топла. Рейчъл погледна, към Ийст Ривър, която се озари от пълната луна, показала се иззад куб сиви облаци и се замисли замаяно.

Така тя не забеляза, че бързо приближава друга кола пред себе си. Виждайки светлините на фаровете, Рейчъл натисна спирачките на автомобила, за да намали, но колата продължи, да се движи със същата скорост.

- Какво става, по дяволите! - Натискаше с все сила спирачките, но колата не намаляваше. - Боже мой! Не! - Рейчъл изви рязко в ляво, за да подмине автомобила пред себе си, който бе почти на два метра от нейната кола. Разминаха се на косъм.

Чу се продължителния вой, на клаксона на другата кола. После, също толкова рязко, се върна в платното.

В паниката си, тя настъпи газта и в мигом колата й поднесе на заснежения път.

Рейчъл изгуби контрол. Паниката обзе цялото й тяло. Мислите й изключиха напълно.

Видя, че приближава още автомобили и сърцето й заблъска като парна машина.

Опита се да направи обратен завой, със сто и осемдесет километра в час, на заснежен път и при тази рязка маневра, колата не можа да вземе завоя, а просто се завъртя на триста и осемдесет градуса. А после подхлъзвайки се на леда, се удари челно в мантинелите на моста и преобръщайки се, полетя надолу към реката.

В тези няколко секунди, преди автомобила, да се разбие във водата, времето сякаш се забави, а по радиото зазвуча госпъл - "Очите Му са върху врабчетата". Каква ирония бе тази песен, в този момент.

Тя осъзнаваше собствената си вина за случилото се и си каза, че си го е заслужила. ТОЙ вижда всичко... Рейчъл погледна напред с насълзени очи и се примири с наказанието си.

Пред очите й изникнаха картини от живота й. Детството й... Тя видя, как си играе с другите деца пред къщата на родителите си. Бе облечена в червена рокличка, а русата й коса, която стигаше до кръста, бе сплетена на две плитки. Бе усмихната и весела. Подхвърляше малка, жълта топка с другите деца.

Видя баща си, който й се усмихваше, държейки черно куфарче, застанал до вратата на колата си. Бе облечен в сив костюм с бяла риза.

Тъмно сините му очи блестяха от радост, че вижда усмивката на детето си, а добре сресаната му, абаносова коса изглеждаше като пух на сутрешното слънце. Майка й казваше, че бе взела неговите трапчинки, включително и тази на брадичката и беше вярно.

Той й помахваше с ръка, както винаги, преди да отиде на работа. "Довиждане, миличка. До довечера!", казваше й той, винаги озарен от усмивка.

После видя, отново, малкото шест годишно момиченце, склонило глава, за да прикрие тъгата си, когато майка й през сълзи й съобщава, че баща й е вече на небето, че Бог го прибрал при себе си.

Тя си спомни, как стана това. Внезапен инфаркт го бе поразил, докато бил на работа. Много й липсваше.

Сетне той се появи пред нея, като ярък силует. Изглеждаше точно като на снимката от сватбата му с майка й, която виждаше всеки ден. Която и до ден-днешен стои, на видно място в хола на майка й.

Внезапно чувство на радост я обзе, когато го видя, но той изобщо не бе усмихнат. Той изглеждаше разстроен и поклащаше глава, неодобрително. Сетне се извърна назад, а после отново погледна към Рейчъл, след което се отмести и тя видя себе си в сватбената рокля, която носеше преди десет години.

Видя се как крачи към олтара, прегърнала букет червени рози, а сватбеният марш я съпровожда. Видя усмивките и сълзите на хората около нея. Сетне видя светлината в очите на Ричард и в този момент й се прииска, да върне времето назад.

Осъзна, всъщност, колко много го цени и обича и каква грешка е направила, твърде късно...

Трябваше ли така да се сбогува с него? Само ако знаеше, какво ще се случи.

- Заслужих си го! Прости ми, Ричард ... - прошепна тя и затвори силно очи.
Времето, отново, се забърза. Радиото замлъкна. Силен трясък, прониза тишината.

- Деветстотин и единадесет, какъв е проблемът? ...

 


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)