Сеизмичен роман

Цветелина Александрова

Откъси от книгата

8-1 АЛЕКСАНДРА

Гръмко тракане на колела и мощно затръшване на врата на асансьор разтърсват замрелия болничен коридор, ослепен от отчаян луминисцент. Стенейки, болните се размърдват в съня си. Процесия бели престилки – приказлива и весела се насочва към стая 8 – оттам скоро изписваха и в момента има само две обитателки – 8-4 циганката Пилка и 8-1 „Пневмоторакс”, в цивилния свят наричана с царското име Александра.

Последната именно е единствената будна в този дори и за болницата съвсем нощен час поради най-обикновени физиологични причини – налага се да се изпишка – а това съвсем елементарно човешко действие за нея в последните дни е сложно съчетание от акробатика и изобретателност, така че общо взето – мисълта през намерението до крайния резултат правят поне 10 минути. Защо ли? Да не е лишена от крайник тази Александра, или няма тоалетна на етажа? Първото, слава богу, не, поне засега, а за второто няма как да знае, горката, тъй като вече втора седмица не е излизала извън стая 8, макар че ужасно би искала да го направи и макар да няма нещо на света, което да ненавижда повече от това простичко болнично легло, на което уви, е прикована с дрен, мушнат между ребрата и забит в левия ѝ бял дроб, така че просто няма как да стане, освен ако имаше херкулесовска сила да повлече дрена с цялата му машинария със себе си, но тогава пък строгият поглед на доктора със златните очила би я смачкал като заблуден комар. Заповядано ѝ е да не мърда от леглото, така че за да се изпишка, трябва да се протегне, да вземе подлогата от пода, ловко и бързо да я мушне под дупето като в същото време светкавично се завие с чаршафа, така че ако някой внезапно влезе в стаята, да не забележи сложните маневри, защото леглото е точно срещу вратата, а на Александра ѝ е останало все още някакво подобие на срам...

Най-големият ужас на Александра е влизащият отвън, който и да било той, да я завари така – седнала под чаршафа на подлогата. Странно е да водиш разговор, докато пишкаш в леглото, дори си е направо кошмар. Но все пак и кошмарът си има степени – и точно най-топ кошмарът се случи тая вечер – когато след серията акробатически номера беше вече успяла да подложи под нежните си части подлогата и тъкмо тогава процесията, возеща носилка с току-що оперирана, гръмко нахлу в стаята, на всичкото отгоре – начело с д-р Зоран, младият специализант, който редовно, по няколко пъти на ден идваше да провери как е Александра, защото именно той ѝ беше поставил дрена. 

Уморен и угрижен, докторът разсеяно ѝ се усмихна, но тя пламна цялата и смутено изхлипа. Нямаше как да махне подлогата пред очите на всички и нищо не ѝ оставаше, освен да седи в тая глупава поза „на трона”, изчервена като домат и засрамена като напишкано дете и с чувството, че чаршафът е прозрачен и се вижда ... всичко.

 

***

8-4 Пилка

-          Пилке, ами ти не можеш ли да дойдеш да потърсиш чорапи, аз няма как да я стигна тая чанта

Макар и след тежка операция, Пилка вече ставаше и ходеше по малко, обаче никак не обичаше да става, предпочиташе да си лежи, зяпайки в една точка, а като ѝ дотегнеше да лежи, се обаждаше по телефона на някой от многобройната си рода и започваше безкрайно и пискливо да каканиже плачливи жалби - как докторите я били „убили” - „уби’а мааа, мамооо, какооо, уби’а мааа, не моа мръдна, дъх немам, уби’а мааа” – така можеше да вие с часове, а ако Александра я помолеше да стане да угаси лампата, сърдито се тросваше:

- Ша я òгаса я, ма те после па ша а светнат, нема смисъл – и се обръщаше на другата страна

И сега пак се тросна

-  Да бе, чорапи па сега, не ровим по чужди чанти я – и сърдито се обърна на другата страна

- Айде бе, Пилке, нали аз те моля, няма страшно – почти плачейки се провикна обърканата Александра с треперещ глас – вече чувствайки, че няма сили да държи ръката на бабката, за чорапи да се навежда съвсем не можеше и дума да става, искаше само да си легне, много ѝ се виеше свят.

Все пак стана Пилка, дотътри се някак до леглото на бабата, измъкна чантата, отвори я, поразрови леко, но на никъде не се виждаха чорапи и в същия момент се чу отново мощното хлопване на асансьора. Пилка подскочи като ужилена и учудващо пъргаво за състоянието си се озова до леглото си.

- Казáх ти я – в чужди чанти не рова, ти не, та не – и си легна и се зави презглава.

- Студено, студенооо, моля ви, стоплете меее

- Бабке, не знам, аз повече не мога да те държа, трябва да легна – почти в полусън измърмори Александра и усещайки причерняване пред очите, ужасена се вкопчи в ръцете на бабата в опит да се задържи...

- Ама какво става тук... – чуваше някъде отдалече – и отваряйки очи видя как младият доктор Зоран я тупа по китките и ѝ мокри слепоочията – А! Отвóри очи! Какво търсеше ти при бабата, мадам? – въздъхна с облекчение Зоран

- Оплакваше се, че ѝ е студено, държах ѝ ръцете – с мъка процеждаше думите през устата си

- Аха, ти понеже си добре, бабката ше оправиш – засмя се топло младежът – От упойката е, затова ѝ е студено, ти заспивай, остави я нея, ще пратя някоя сестра да ѝ метне още някое одеяло

- Не, не, те само се карат, моля те, помогни ѝ ти – погледна уплашено Александра

- Е какво да направя? – объркано вдигна рамене Зоран

- Само от чантата ѝ едни чорапи извади, аз ще я обуя, моля те!

- Абе, момиче – разсмя се докторът

- Моля те! – пак го погледна безпомощно Александра

- Е, хубаво, ше я обуем бабата – докторът намери чорапи, обу бабата, зави я, пипна ѝ челото – Всичко е наред, не се тревожи – постави силната си ръка с изящни дълги пръсти на челото на Александра – тя ще се стопли, а ти заспивай, трябва да почиваш

- Добре, докторе – усмихна му се благодарно момичето – Благодаря ти – протегна се и му стисна ръката – съвсееем малко по-дълго от необходимото.

Зоран пак вдигна рамене, объркано се усмихна, отвори уста като че ли да каже нещо, но изведнъж се изчерви и забързано излезе.

Александра се протегна блажено – за пръв път с леко сърце може би откакто преди две седмици внезапно се беше озовала в болницата и потъна в дълбок оздравителен сън, а на сутринта объркано се питаше сънувала ли е, или не, как младият доктор няколко пъти през нощта влиза леко като котка, на пръсти доближава леглото на бабката, мери ѝ пулса, нагласява системите, мята допълнително одеяло, а после застава до нейното легло, стои неподвижно и дълго я гледа как спи, изведнъж се отправя рязко към вратата, но малко преди да излезе лекичко, крадливо посяга към обутото в бяло чорапче стъпало, което се подава изпод чаршафа, нежно го докосва, усмихва се хлапашки и бързо излиза.      

 

***

Навън вилнееше сутрешният свиреп вятър, една октава по-зловещ. Както си гълташе жадно цигарения дим, усети неясно чувство за тревога да пропълзява по настръхналите ѝ от студа крака. При всяко вдишване я пробождаше странна болка вляво, която скоро не се беше обаждала, а от кафето ѝ загорча и изведнъж ѝ се пригади „Уф, така и не отидох на кардиолог, явно си има проблем с това сърце” – но болката се засилваше заедно с гаденето и накрая хвърли цигарата и тръгна да влиза. Макар че вече не пушеше, отново при всяко вдишване на въздух силно я срязваше вляво, така че дори ѝ стана трудно да ходи, а в устата си усещаше горчилка, като че ли всеки момент ще повърне „Ами направо да ги спирам тия цигари, не стига, че са скъпи”. Покатери се някак в асансьора, слезе на третия етаж, добра се до бюрото си, опитвайки се да не обръща внимание на все по-острата и постоянна болка. Имаше да довършва спешен документ, баш сега ли намери да я боли. Като седна да пише обаче, пред очите ѝ затанцуваха черни кръгове, пригади ѝ се още повече, а болката стана така непоносима, че едва се сдържа да не изпищи. Опита се да се облегне, да се извърти някак, но не – гадната режеща болка не отшумяваше, а напротив – засилваше се, при всяко поемане на въздух я срязваше, ужас! изобщо не можеше вече и да поеме въздух, а с отворена уста, като риба на сухо скимтеше. Започна да я обзема паника „Получавам инфаркт, какво друго...” – все пак се опита да се усмихне, да не стресне колежките, макар че по-скоро го усети като гримаса.


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)