Контакти Пишете ни
Начало Условия Най-често задавани въпроси Най-успешни активни проекти Най-нови книги Реклама Успешно приключили проекти
Реклама  
 
Други   .
Оn-line помощ
  book@dreambook.bg
.
.

Получени плащания

 
1. Здравка Маринова Христова
 

Неполучени плащания

 
1. Спас Димитров Димитров
2. Невелина Георгиева Кънчева-Куманова
3. Здравка Маринова Христова
 

Тихата светлина в процепа под вратата

 
 
Резюме  

По силата на обстоятелствата, един чужденец, марионетистът Мишел Марсо, е принуден да се изправи срещу представител на българския мутренски свят. Причината е, че по време на частен спектакъл във вилата му в Ница, артистът е изгубил малката си дъщеря Селестин. Инцидентът е станал поради небрежност на домакина и представлява по същество погазване на обществения договор. На пръв поглед проблемът е социален. Но той е и ценностен и води до един по-общ размисъл. Този размисъл е естетически, доколкото се противопоставят красиво и грозно, етичен, доколкото повествованието е построено върху идеята за противодействие и неприемане на злото, както и екзистенциален, доколкото смъртта се явява негово основание. Така конфликтът придобива измерения на сблъсък между духовно и материално, истина и заблуда, изначален промисъл и изкривена реалност. На измеренията на тази реалност е противопоставена  идеята за нещо изгубено: свобода, Бог, любов, тиха светлина...

 
PDF  
Оттук можете да изтеглите откъс от книгата в PDF формат
 
Откъс от книгата  

Ако бях критик, щях да въведа романа „Тихата светлина в процепа под врататата“ с думите, че в него екзистенциалната дилема директно се насочва към социалното пространство. Но аз не съм критик и само ще кажа, че в него се съдържа едно усещане за нашето съвремие, което според мен е автентично и предполагам, че не е само мое и доста хора го споделят. Сюжетът представя действителността под необичаен ракурс.

По силата на обстоятелствата, един чужденец, марионетистът Мишел Марсо, е принуден да се изправи срещу представител на българския мутренски свят. Причината е, че по време на частен спектакъл във вилата му в Ница, артистът е изгубил малката си дъщеря Селестин. Инцидентът е станал поради небрежност на домакина и представлява по същество погазване на обществения договор. На пръв поглед проблемът е социален. Но той е и ценностен и води до един по-общ размисъл. Този размисъл е естетически, доколкото се противопоставят красиво и грозно, етичен, доколкото повествованието е построено върху идеята за противодействие и неприемане на злото, както и екзистенциален, доколкото смъртта се явява негово основание. Така конфликтът придобива измерения на сблъсък между духовно и материално, истина и заблуда, изначален промисъл и изкривена реалност. На измеренията на тази реалност е противопоставена  идеята за нещо изгубено: свобода, Бог, любов, тиха светлина...

 

                                                         **************

…През онова лято Аглая ги водеше на един плаж, където все още можеха да слушат щурците и да вдишват уханието на смола от боровите горички, далеч от шумотевицата, шарените чадъри и тълпите, които заливаха крайбрежието. Потегляха в посока към Кап д’Антиб, преминаваха край замъка, за който им беше казала, че принадлежал на графиня дьо Бомонт, и попадаха в райско местенце с много зеленина, надвиснала над скалите, и кристално чиста вода, в която можеха да се видят рибки. Там се спускаха по тясна пътека до брега и разпъваха шезлонгите на неголяма плажна ивица. Пясъкът беше толкова мек и приятно топъл, че Нена предпочиташе да легне направо върху него, както си е намазана с маслото против изгаряне,  и да гледа небето през дупчиците на сламената си капела….

Близначките спокойно можеха да се печат без горнище, защото гърдичките им още бяха плоски. Те бяха започнали да се разглеждат по-често в огледалото и въпреки уверенията  на Аглая, че през пубертета ще започнат да се издължават и променят, бяха получили комплекси. Аглая ги насърчаваше да си намират по-женствени занимания, но свиренето на пиано ги отегчаваше и те предпочитаха да карат велосипед, да вземат часове по езда, да плуват или да пробват различни акробатични номера. Жонглираха отлично с топчета за тенис на маса, а след толкова опити в правенето на циркаджийско колело върху пясъка, бяха го усвоили до съвършенство.

Застанеше ли слънцето в зенита си,  отиваха в някой ресторант и там те си поръчваха вкусни равиоли, а майка им – плодове. Понякога на плажа ги изненадваше мосю Давидоф, обут с бял панталон, облечен с разкопчана риза на палмички и с капитански каскет на главата. Носеше захарни пръчки за тях и голям пощенски плик за Аглая, който тя старателно скатаваше на дъното на плажната си торба. Беше получила загар, носеше цял  бански костюм и  шапка с извита периферия. Нена следеше под око стройната й фигура, просветлелите от слънцето кичури, които се спускаха към раменете, а  зад тях прозираха сребърните й  обеци. Беше открила, че само те двете със сестра й биват изненадани от появата на мосю Давидоф, защото винаги, когато той дойдеше, в хладилната чанта го чакаше бутилка шампанско.  Аглая му я подаваше, той я отпушваше с галантен жест, разсипваше пенливото вино в две чаши с високи столчета, а тя звънливо се смееше.

Изпълнила майчинските си задължения, Аглая  поверяваше близначките на грижите на гувернантката и  по средиземноморски маниер се отдаваше на следобедна сиеста. По-късно се приготвяше и хукваше по бутици и галерии, където избираше  модни парцалки за себе си и картини за стените. Тя не одобряваше модернизма и предпочиташе да поръчва копия от творби на стари майстори. Наблягаше на портретите, въобразявайки си едва ли не, че е богатата наследница на благородните дами и господа, изобразени върху тях. Нещо като издънка от рода на графиня дьо Бомонт.

За близначките това бяха последните безгрижни дни от детството. Надничането през ключалките беше им разкрило неща, които смътно усещаха, знаеха любопитни подробности за гувернантката и когато тя проявяваше строгост или започнеше да си кълчи езика да им говори на френски, те се кискаха в шепите. А когато  я одумваха насаме, смехът им все по-често звучеше някак смутено.  Преди не бяха се вглеждали в другите и в себе си, но южното слънце и морският бриз събуждаха в тях неясни копнежи и скоро щяха да започнат да зреят като малките твърди плодове на смокините  в задния двор. Природата вече беше им изпратила някои ранни знаци за властта си върху телата им, те чувстваха, че това ще продължи и изпитваха известно недоверие в нейната добронамереност. Проявяваха изострено внимание към всеки белег на женственост у дамите, които ги заобикаляха, едрия бюст на мадмоазел и фрагментите от голотата й, зърнати през ключалката, игривите пламъчета в погледа на майка им в присъствието на мосю Давидоф.  Гувернантката не се лишаваше нито от храна, нито от любов и познанията за секса, получени пред вратата на стаята й в късните нощни часове, съперничеха  с тънкостите на френската граматика, които денем им преподаваше….

Нищо не убягваше от погледа на двете момиченца и колкото и видът им да беше все още детски, те растяха.  Разочарованието, че няма да станат  хубавици, се засилваше и между тях се появи лека неприязън. Това ги притесняваше, защото всяка беше свикнала с другата като със себе си, но беше й станало неприятно да се вижда в нея. В главиците им, които Аглая разрошваше в порив на нежност по време на уроците по пиано с мосю Давидоф, се складираха една след друга поуките от уроците на живота и бяха понякога толкова сложни, че ги объркваха съвсем… Светът на възрастните им изпращаше противоречиви сигнали и те трудно се ориентираха кога се касае за любов, кога за страст, кога за омраза или за безразличие и разбираха единствено коравосърдечието, което пасваше толкова добре със собствената им детска жестокост.

С наближаването на партито за рождения ден на баща им, Аглая все по-често ги оставяше сами, не излизаха никъде, гувернантката ги дразнеше и те се плезеха зад гърба й, даже капакът на пианото беше спуснат. Ако времето беше лошо, скучаеха, липсваха им развлечения и вече не можеха да се понасят. Караха се по най-дребни поводи и разправиите прерастваха в бой. Те се вкопчваха една в друга и се бореха дълго и яростно върху някое легло, докато не се намереха на земята заедно с кувертюрата и бродираните ръчно декоративни възглавници. След дъжда ровеха в градината да търсят червеи, накъсваха ги на парченца и ги слагаха в тенджерката от кукления си сервиз, заедно със стъпкания нарочно за целта охлюв и листенца от чемшир. Природата беше ги лишила от красота и те изпитваха мрачно наслаждение да я откриват навсякъде около себе си и да я унищожават. Не се опитваха да разбират или да си обясняват злобата си, живееха като две опитомени зверчета и през по-голямата част от времето бяха все още безгрижни, та те бяха просто деца.

Появата на малката гостенка на партито прикова незабавно вниманието им. Най-сетне във вилата идваше някой на тяхната възраст и това знаменателно събитие придаде съвсем различен  смисъл на нещата. Те проточиха вратлета, за да я разгледат по-добре, като се бутаха една друга и се опитваха да заемат по-удобно място за наблюдение. Тя се изкачваше заедно с родителите си по парадното стълбище, което отново беше цялото осветено и мраморните стъпала, площадките, фонтанът и листенцата на бръшляна по балюстрадите – всичко празнично блестеше и примамваше. Сега повече отвсякога им се прииска да слязат долу, гувернантката беше ги сложила да спят, но шумът от музиката и гласовете им пречеше, приповдигнатото настроение и цялата тържествена атмосфера възбуждаше любопитството им и те се чувстваха в стаята си като наказани. Стъпките на майка им по коридора ги сепнаха, те  изтичаха да се мушнат под завивките, но тя не им се скара,  само им съобщи, че навън ще има куклен театър и могат да слязат.

При други обстоятелства щяха да се промъкват между гостите, да подслушват  разговорите  и да коментират полугласно прическите и тоалетите им,  но сега те не обърнаха внимание дори на отсъствието на мосю Давидоф и  никой не ги интересуваше с изключение на тяхната връстница. Скоро я откриха пред сцената, където кукленият театър още не беше започнал, постараха се да ги забележи, повикаха я  и тя изтича при тях.

После всичко стана както бяха разказали на баща си, но не съвсем. Бяха премълчали една малка подробност, за която никой освен тях не знаеше и те самите никога не бяха говорили за нея. Всяка бе приела за себе си, че онази вечер не се е състояла и е била просто един лош сън. Ако можеха да върнат времето назад, вероятно биха постъпили другояче. Но тогава бяха реагирали напълно инстинктивно, бяха се поддали импулсивно на някаква тъмна сила, която беше замъглила съзнанието  им. Тъй като си забраняваха да си спомнят, те не бяха се опитвали да си я обяснят.

Малката им приятелка доверчиво бе се включила в играта. От препускането по стълбите бузките й бяха порозовели, големите й сини очи блестяха, а ирисите им имаха златничко около зениците и теменужено по края. От цялото й същество бликаше жизнерадост, детският й смях звънтеше и сякаш се въртеше около нея и  я обгръщаше. Те двете също се забавляваха и тя, окуражена от одобрението им, се удари  по челото, като че ли беше забравила нещо и непременно трябваше да им го покаже. Обърна се и  се запъти към фонтана, птичките на раменете й закълваха невидими зрънца, бяха направо като истински, със сини перца на крилата и опашките, оранжеви човчици и  миниатюрни черни перли вместо очи. Роклята й се разтвори, широкият колан на талията беше завързан отзад на джувка, която затрепка като пеперуда, кацнала  върху цвете.  Зад гърба й те се спогледаха.

И тогава всяка видя другата. В суматохата бяха се облекли набързо с рокли, чиято прекалено дамска кройка  вместо да им придаде женственост, подчертаваше липсата й, не бяха се сресали, лицата им бяха почернели от слънцето, веждите им бяха гъсти и тъмни, а под тях острите им погледи се срещнаха и се пронизаха. Всяка видя в другата себе си като в огледало и пак погледна към Селестин. Тя беше успяла да се изкатери и направи няколко стъпки по ръба на фонтана. Фигурката й се открои на фона на водните струи с цялото си неосъзнато изящество, а косите й  станаха прозрачни и невинната линия на овала на лицето й се очерта върху тях като нарисувана. Тя искаше да им достави радост и от нея се излъчваше нетърпение.

Като по даден знак двете близначки поеха дълбоко дъх, направиха циганско колело, после още едно, още едно. Виртуозната акробатика носеше устрема, с който ястребът се спуска от небето и тигърът прави великолепния си скок към плячката. Дишаха тежко, гърдичките им хриптяха, целият свят се завъртя пред очите им, виждаха ту небето, ту земята  и там някъде между небето и земята  беше тя...

Блъснаха я едновременно. Не успя дори  да извика, не се уплаши, само личицето й изрази учудване. Беше малка като тях, но красива, толкова красива, че те не можеха да го понесат.

 

 

 

© Тоня Трайкова Всички права запазени.
Публикувано:
2017-12-03

2018-01-31
КРАЙНА ДАТА
(4) от (100)
продадени книги
(0)
дарения
(40) от (1200)
набрани средства
10
цена
 
Купете книга
 
Направете
дарение
 
Автор  
Тоня Трайкова
Биография  

Пиша, откакто се помня, предимно поезия, събрана в няколко тънички книжки. Погледнато отстрани, литературните ми опити са свързани с търсене на смисъла на съществуването и на път за постигане на хармония.