Контакти Пишете ни
Начало Условия Най-често задавани въпроси Най-успешни активни проекти Най-нови книги Реклама Успешно приключили проекти
Реклама  
 
Други   .
Оn-line помощ
  book@dreambook.bg
.
.

Получени плащания

 
1. Анна Владимирова Йорданова
2. Георги Павлов Белински
3. Радослав Богомилов Филипов
4. Йорданка Ангелова Чавдарова
5. Михаил Найчев Цеков
6. Недялка Илиева Арнаудова
 

Неполучени плащания

 
1. Джем Наади Ахмед
2. Джем Наади Ахмед
3. Недялка Илиева Арнаудова
4. Нина Георгиева Йорданова - Велкова
5. Надя и Емо
6. Клавдия Любомирова Георгиева
7. Радослав Лозанов Милев
8. Радка Костова Видьова
9. Георги Павлов Белински
10. Георги Павлов Белински
11. Гергана Иванова
12. Гергана Иванова
13. Гергана Иванова
14. Анна Владимирова Йорданова
15. Анна Владимирова Йорданова
16. Анна Владимирова Кабанова
17. Ана Владимирова Йорданова
18. Александър Цанков Карацанов
 

Звездата на скитниците

 
 
Резюме  

Идеята за тази книга се роди от една статия за розетата от Плиска. Въодушевих се от възможността знаците върху лъчите да бъдат разчетени чрез крито-микенското писмо, т.нар. Линеар А и Линеар Б. За съжаление трактовката на авторите беше разочароваща – случайни, дори спорни като смисъл думи. Реших да направя свой прочит. Получи се послание, което заслужаваше собствена история.

На далечна, необитаема планета семейство изследователи откриват следи от човешка цивилизация и малка седемлъчева звезда. В последвалия инцидент артефактът е изгубен. Години по-късно драматично предсказание запраща наследника на фамилията по следите на предполагаемо наследство. Тайнствен архив, поетични заклинания, смъртоносно злато, невъзможни срещи и антинаучни явления са парчета от пъзела, който трябва да бъде нареден.

 „Миналото винаги ще намери начин да ни догони“, казва немският писател Гюнтер Грас.

Миналото ще догони героите с неочаквани отговори.

 
PDF  
Оттук можете да изтеглите откъс от книгата в PDF формат
 
Откъс от книгата  

„Миналото винаги ще намери начин да ни догони“

(Гюнтер Грас, немски писател, нобелов лауреат)

***

─  Смяташ, че плочата е мит за сътворението на света?

Есмералда се забави с отговора. Изкушаваше се от мисълта за изключителна археологическа находка. Свещени скрижали на трасианците. Тотемен олтар, пред който са свеждали глави. Или поредната забравена библиотека.

Прокара отново археологическата си четчица през редовете:

─  Всеки стих е метафора – изрече замечтано. – Ако разгадаем смисъла на метафорите, ще проумеем предназначението на камъка.

─  Онова, което наричаш "метафора", са обикновени храмови надписи – възпротиви се Риола. – Помисли сама. Природата е играла съществена роля в трасианската култура. Логично е трасианците да са разбирали стихиите по различен начин. Живели са в синергия с окръжаващия ги свят. Храмовете им са били свързани с разбиранията. Какво друго да опишат, ако не природата, пред която се прекланяли?

─  Съгласна съм, че се натъкнахме на останки от храм. Гранатната стела обаче не ми прилича на обикновен храмов надпис. Звучи по-скоро като... заклинание.

─  Моля те, Есме, не започвай пак!

Есмералда замълча. Дълбоко в душата си бе убедена, че петостишието е ключ.

***

Шармила не мислеше за бягство. Продължаваше да счита себе си за съвестен гражданин и се надяваше да докаже невинността си в съда. Единственото, което я притесняваше, бе изчезването на Одис.

Все още вярваше, че приятелят й е пленен и отведен в база Нифлхайм. До момента на потегляне очакваше той да бъде доведен в капсулата. Беше й трудно да приеме, че я връщат сама.

„Сигурно се опитват да изкопчат от него тайната на наследството – размишляваше Шара. – Затова ме излъгаха, че не са го открили. Трябва им, за да изпълнят пъклените си планове“. Бе забелязала как присветнаха очите на Виго под скафандъра, когато бяха открили седемлъчевата звезда. Беше й позволил да я вземе, но очните камери я бяха записали в паметта му.

Двойствеността на интегрирания я объркваше. От една страна бе контактувала с остатъците на отдавна загинала личност. От друга, пред нея се бе изправило синтетично същество, създадено от човека, но със способности, които надвишаваха човешките.

„Защо си причиняваме това? – запита се Шармила. – Защо с такава упоритост се стремим да създадем форма на живот, която да ни превъзхожда? Нима сме загубили чувството за самосъхранение, присъщо на всяко живо същество? Или страдаме от вид биологичен мазохизъм, причинен от собствените ни несъвършенства?“ 

***

База Нифлхайм беше тъжно и неугледно място. Беше разположена в преходната зона на планетата, на границата между изпепеляващия зной и вледеняващия мрак. Дълга и тясна, тя се простираше почти по цялата ширина на сумрачния междинен пояс. Енергийните панели бяха струпани в близост до осветената страна, където поемаха живителната сила на местното слънце, докато спалният район се намираше на ръба на вечното нощно небе. Работните и социалните постройки бяха разхвърляни между тях.

Като всеки граничен свят, базата бе добре укрепена. Погледната отгоре, външната й защита напомняше каменна стена, построена в незапомнени времена на Земята от антична чаена цивилизация. За разлика от други стражеви колонии, Нифлхайм бе рядко населена. Мистерията около първата експедиция разколебаваше потенциалните заселници. Обстоятелствата около смъртта на Тери МакВали даваха простор за спекулации и подхранваха страховете. Нови пътешествия през порталния комплекс така и не бяха организирани. За повечето хора планетата остана известна като „краят на света“.

***

Хорското любопитство със сигурност бе една от причините, довели Одис на гъсто населената Божа планета. Скрил след Разпределението част от името си, той бързо се беше приобщил към свободолюбивите кожени. След завършване на обучението, което тук се състоеше предимно в изучаване на музика, моторни машини и история на техниката, наследникът на МакВали се превърна в един от най-търсените специалисти по грижа за двуколесарите. Времето, прекарано с дядо му Тери и вечно разчорления акад Амол, се бе оказало полезно: внукът отстраняваше с изискана лекота повечето функционални грешки в транспортните машини.

Кожените му допадаха със своята искреност. Неподправените им реакции го караха да се чувства уютно, като част от голямо семейство, готово да го подкрепи и в успеха, и в трудните дни.

─  Предпочитам да си остана Одис Изкусния – заяви той замислено, преди да напусне Храма на оракулите.

***

Оставаше седмата дума: ната. Изглеждаше, че тя не е свързана с никаква трасианска етимология. След всички усилия младата езиковедка бе открила звуково и смислово сходство в латински и иврит. Латинският се беше утвърдил в по-късни времена, затова заложи на иврита. Глаголът „натан“ означаваше давам, дарявам. Стори й се подходящ завършек на посланието: небесен завет на богинята, завет, който пази рода. Кой род и как точно го пази, тя не знаеше.

 

© Сесил Костадинова Всички права запазени.
Публикувано:
2017-10-19

2017-12-31
КРАЙНА ДАТА
(33) от (100)
продадени книги
(440)
дарения
(935) от (1500)
набрани средства
15
цена
 
Купете книга
 
Направете
дарение
 
Автор  
Сесил Костадинова
Биография  

Родена в София, завършила Техническия университет, аз съм още един представител на пишещото инженерно братство.

Работата в сферата на информационните технологии години наред изместваше творческите ми планове. Въпреки ограничените възможности не съм преставала да пиша, за което свидетелстват двете ми издадени книги: стихосбирката „Есенно сърце“ и фантастичният роман „Каменни трохи“. Обичам да изграждам истории, да провокирам различен поглед към канонизирани теории, да задавам въпроси, да търся отговори.

За мен като автор 2017 година се оказа изключително успешна: спечелих първо място в конкурса за фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян, класирах се в конкурса „Вятърничави истории“ с публикация в Алманаха „Хумор и сатира 2017“, раздел „Поезия“ и получих признание от публиката в литературната инициатива „Истории от някога“. Силно се надявам участието ми в „Мечта за книга“ да бъде поредният успешен проект.