Контакти Пишете ни
Начало Условия Най-често задавани въпроси Най-успешни активни проекти Най-нови книги Реклама Успешно приключили проекти
Реклама  
 
Други   .
Оn-line помощ
  book@dreambook.bg
.
.

Получени плащания

 
Йордан Павлов Петеларов
Веселка Иванова Найденова-Ангелова
Ружа Кирилова
 

Неполучени плащания

 
Димитър Василев Генов
Елена Георгиева Петрова
Елена Георгиева Петрова
Елена Георгиева Петрова
Елена Георгиева Петрова
Елена Георгиева Петрова
Елена Георгиева Петрова
Nikola Atanasov
Меглена Любенова Маринова
Меглена Любенова Маринова
 

Морски въздишки

 
 
Резюме  

Изневяра, разочарования, рискове, които изтриват и възвръщат спомени. Искания, в които единственото обещание е всеки да има другия, дори това да означава само миг. Промени, които разрушават доверие, градено с години. Болка и самота, които съживяват необуздани емоции и съмнения. Пътища, в които нищо не се случва случайно. Загадъчен пръстен, носещ своя история, но като заклинание втъкава нишките си спрямо любовта, която го е открила. Приключение, което ще ви накара да се съгласявате с мислите на героите и, предполагам, ще имате свой край за развитието на нещата.

 
PDF  
Оттук можете да изтеглите откъс от книгата в PDF формат
 
Откъс от книгата  

 

Всички малко или много обичаме да говорим за себе си...

Аз от ранна възраст научих, че колкото по-малко говориш, толкова по-малка е вероятността да се оплескат сериозно нещата. Родена съм в прекрасния град Пловдив. Отраснах бурно и непослушно дете, като повечето житейски уроци получих от улицата. В семейството се чувствах често ,,черната овца'' и благодаря с цялото си сърце за търпението, което имаха двете ми по-големи сестри и майка към мен. Поради многото свободно време и безкрайния избор на любовни романи, който предоставяше майка ми, аз все се намирах с книга в ръка. Помните историческите любовни романи на Бард и Ирис, бяха нашумели доста и така напълних съзнанието си с любов, с много любов... Не зная защо, но помня само, че ми харесваше онзи паралелен свят, в който живеех с главните герои. Заглавията на книгите и имената на писателите се сливаха, а по-късно изцяло изчезнаха. На 13 години получих за рождения си ден книга с черни корици и безброй бели празни листи, които ухаеха на моите бъдещи вдъхновения. Така започнах да пиша...

Имах много мечти, които не се реализираха, но открих други, за които си заслужаваше да отида и накрай света. Така неусетно, след много приключения, ме приюти в покрайнините си морският град Александрополис или познатият като Дедеагач на всички.

,,Морски въздишки’’ се роди в мислите ми от образователен конкурс: Еротична сцена на Фондация Български издател. Да си призная, онова, което ме активира, бяха думите: ,,Еротичната сцена изисква добър речник и писателско майсторство, защото е лесно да се подхлъзнете към порното.’’ Забушува силно в мен искането ми да опитам нещо различно.

Случи се миналото лято - имах толкова много избор. Черпя вдъхновението си от всичко, което ме заобикаля, и така открих героите си Венци и Натали. Срещнах ги на плажа и предизвиках в тях онази сила на страстта, която не можеш да спреш, колкото и да ти се иска. Единственият начин за тях бе да й се отдадат, забравяйки последствията, които ще настъпят в животите и на двама им. 

- Искам те! - прошепнах в устните й и жадно отпих от онзи вкус на горски плодове. Панталонът ми притискаше слабините ми до болезнено и ми се искаше да се освободя миг по-скоро от него, но не... Този път трябваше да оставя нещо повече от себе си в нея. Исках да бъде също толкова обсебена, колкото бях самият аз. Излязох от колата и минах от нейната страна. Разкопчах колана й, като небрежно докоснах гърдите й, а после вътрешната част на бедрото й. Придърпах я в обятията си и тръгнах надолу към крайбрежната ивица. Не виждах нищо друго освен лицето й, което се притискаше примирено към гърдите ми. Изпитах неописуемо самодоволство. Тя се беше предала.
- Не се тревожи, ще те докосвам и ще те обладавам като насън - шепнех в ухото й. - Ти така го поиска.

 

***

- Искам да ти докажа, че не е страшно да сбъркаш. По-страшно е да не направиш опит такъв, за да съгрешиш. В изкушенията се раждат най-големите истини. Едни спорят, други пият... Е, ние се докосваме и малко повече от това...
- Ще горим в Ада - каза тя, като очите й станаха тъжни.

- Аз и сега горя! – казах без да се замисля.

- Именно! Точно това не исках да ти причиня.

 

***

Дали случайностите ни спасяват, или всичко си има точният момент е без значение, важното е, че тя е жива. Аз съм тук и мога да държа ръката й, макар че присъствието ми е извън всякакви представи на нормалното поведение. Не ме интересуваше дали съпругът й щеше да се върне. Не аз бях този, който я е изоставил, и не аз му отнемам онова, което е допуснал само да си тръгне. Замислих се, че в началото ми се струваше само сексуално влечение. Цели две години я наблюдавах, приемах превъзбудата в тялото си като временна. Надявах се, че когато я имам, всичко ще изчезне и просто ще я забравя. Но сега, сега не можех да си представя да не видя дълго време лицето й. Все още очите й ме смразяваха, сякаш искаха да ме вразумят. Всеки път когато заговореше, ми даваше избор вероятно, надявайки се да я отблъсна. Но тя не разбираше, дълго време я чаках, за да я пусна сега. Дълго време наблюдавах самотата в очите й, представяйки си как я променям. И, да... мога да кажа, че в очите има нов пламък и това съм аз...

  

***

Всеки път, който избирах, водеше към нея, всяко мое „искам“ беше способно да създава нови светове, стига тя да ги пожелаеше.

 

***

Ах, тези очи...

Докато ме смразяваха, сега можех да потъвам с часове в тях. Даряваха ме с такава топлина, която се разливаше по вените ми, като все едно се събуждах в пролет от дълъг зимен сън... и да ти кажа, че съм влюбен, ти го знаеш! Да ти кажа, че те обичам... ми се струва някак ежедневно. Да кажа, че съм благодарен, то сърцето ми го вдишва и издишва, ще кажа:

- Докогато ме искаш... ме имаш... и те имам...

Тя задряма в прегръдките ми.

 

***

Баща ми беше строг и религиозен човек. Не би позволил за нищо на света да бъда пречка и разруха в отношенията на едно щастливо семейство. Нито аз бих си го позволил, защото насоката на мислите ми никога не води до собствени интереси и облаги. По-вероятно бих дал от себе си, отколкото да взема. Тук отношенията между мен и Натали стояха различно. Тя също като мен нямаше контрол над себе си. Не ставаше въпрос за изкушение, на което безспорно се отдавахме. Пътищата ни се събираха, дори решенията ни да сменяха посоката. Имахме се плътски и духовно, в точното време, с опустошителна сила и за двама ни. Не осъзнавахме, нито разбирахме до какви последици би ни довело желанието. Оставяхме се един на друг и, да си призная, на мен ми харесваше. Нямаше да бъда аз този, който ще търси промените, дори това да водеше до много разочарование, аз исках да бъда щастлив. И ако някой беше сбъркал пътя, аз щях да се постарая стъпките ми да водят до безкрайност...

 

***

Да ти простя кое, Коста? Почти чух името му да излиза от устните ми. Да ти простя, че ми показа какво е обич, а после нощем тихо потушавах липсата й в чаши червено вино. Да ти простя, че ме забрави, защото материалностите ни задушаваха с всеки изминал ден, а в миналото просто да се държим за ръка, сякаш бе най-голямото богатство. Да ти простя, че в разходките си със Стела ти рисуваше чертеж след чертеж на едно бъдеще, в което сякаш аз и ти нямаше да съществуваме. Да ти простя... А ти би ли ми простил? Нима мъжкото ти его би приело една изневяра, която не е просто секс?

 

***

Искаше да ме нарани и го постигна. Извади на показ един от най-силните ми страхове. Този, който досега ме държеше настрана. Не можех сляпо да се впусна в онези, истинските, или за да съм по правдоподобен към себе си в онези болезнени чувства, които могат да ме погубят завинаги. Но нима можех да контролирам привличането си към нея? Сега осъзнах това, което намекваше. Беше права - имах избор, но вижданията ми минаваха през нейните очи. Дишах, защото дишаше... Изпитвах болка. Но не моята, не, не... Това беше нейната болка. Първо бях грешка, а сега оръжие. Нима си мислеше, че толкова лесно ще се откажа? Подарих й себе си, но страхът й да ме обикне я караше да ме вижда като заплаха. Веднъж подложени чувствата й на самота, водеха до хилядите дилеми, които хвърляше към всеки, точно като белязана.

 

***

Облегнах главата си на стената и ударих с длан по нея. Чувствах напрежение във вените си и силна болка в слепоочието. Дишах затруднено, когато се свлякох на пода, облян в сълзи. Нямаше да оставя така нещата. Щеше да му бъде прекалено лесно да я има, без нито едничка мисъл в съзнанието й за мен. Обещах ти, Натали! Ще си те върна, каквото и да ми струва това! Изправих се от пода и открехнах леко вратата. Тя стоеше пред прозореца с блуждаещ поглед, като пръстите й галеха нежно листата на някакво цвете в саксия. Раздвижих въздуха с ръката си, сякаш можех да я докосна, а после хванах дръжката и затворих вратата.

 

***

- Добре, какво искаш да знаеш? - каза раздразнен Коста.

- А, не си познал! Няма да седя и да се заяждам с теб! Искам да се проведе един съвсем цивилизован разговор за всичко онова, което не е наред помежду ни... Защото доста по-сериозно изтриване на паметта ще ми е нужно, за да не проследя накъде вървят отношенията ни.

- И накъде вървят? И вървят ли изобщо? - ехидно ме попита Коста.

- Вероятно и за това ще съм виновна аз?

- Не, мила! Не си виновна само ти... И двамата сме участници в това. Отдавна посоката на движение ни е различна...

- Опитах се… да те следвам... Изгубих се, но ти не ме потърси?

- Защото не се грижиш за себе си? Трябва ли всеки път да изпитвам болка при мисълта, че ще те изгубя? - каза през стиснати зъби Коста.

- Мисля, че отдавна си ме изгубил и сега държиш само сянката ми. Залъгваш единствено себе си. Можеш ли да видиш отражението си в очите ми? – трепереше гласът ми.

- Хапеш! Но нито веднъж не направи опит да бъдеш различна...

- Каква? Мислех, че ти харесвам такава, каквато съм... Но явно не съм ти била никога достатъчна... - при думата достатъчна се появи спомен. Някакво леке от червило по ризата му, което аз май тихомълком преглътнах. Поставих ръце на устните си, а очите ми се напълниха със сълзи. Направих крачка назад и болезнено изстенах.

- Какво? - подскочи, като опарен Коста от канапето и докосна ръката ми.

Рязко се отдръпнах от него и през сълзи прошепнах.

- Да не си посмял да ме докоснеш!

Той отпусна ръце, погледна ме учуден, а после примирено заяви:

- Ето, за това говорим. Всеки път си по-студена...

- Нима? И грешката ми за всичките тези години е, че те обичах... повече от себе си...

- Ако си ме обичала, както казваш, защо стигнахме дотук? - имаше наглостта да ме попита.

- Казах ти! Повече от себе си...

  

***

Можех да си представя живота ни в тази уютна къща. Една част от мен силно искаше да се реализират представите ми. Всичко в тази стая бе поставено с много любов. Всяка мебел бе открила точното си място. Очите ми попаднаха на картината с онзи отлив, в който изгубих пръстена си. А той имаше голямо значение за мен. Оставих безброй стъпки и сълзи, търсейки го, но безуспешно. Сякаш тогава за първи път нещо вътре в мен се скъса. Думата „доверие“ изгуби значението си и най-лошото ми предстоеше. След онзи ден трябваше да се откажа от всичко, което обичах. Научих се, че да обичаш носи болка, но щастие за другия. Така и този отлив беше отражение на моята обич. Бурята беше битката, която водех в себе си, а стъпките - те бяха онези спомени, които само за миг бяха заличени. Не можех да си позволя да обичам отново. Исках да си тръгна. Това беше най-доброто решение и за двама ни. Да, егоистично беше от моя страна да избирам вместо Венци, но бях сигурна, че след време щеше да ми бъде благодарен.

 

 

© Елена Петрова Всички права запазени.
Публикувано:
2017-06-15

2017-09-30
КРАЙНА ДАТА
(16) от (100)
продадени книги
(0)
дарения
(192) от (1200)
набрани средства
12
цена
 
Купете книга
 
Направете
дарение
 
Автор  
Елена Петрова
Биография  

Ако бях мак, щях да цъфна край брега сред шепота на вълните.

Вярвам, че любовта няма корени.

Забравям бързо... но, знаейки всичко, човек губи вярата си.

Аз искам да вярвам, че пътят, по който вървя, ще ме отведе точно дотам, където е трябвало да стигна...