Контакти Пишете ни
Начало Условия Най-често задавани въпроси Най-успешни активни проекти Най-нови книги Реклама Успешно приключили проекти
Реклама  
 
Други   .
Оn-line помощ
  book@dreambook.bg
.
.

Получени плащания

 
Благой Кирилов Ранов
Антон Димитров Мицев
Венцислава Тоскова
 

Неполучени плащания

 
Слава Стоянова Славчева
 

Ошав с мащерка, мента и коприва

 
 
Резюме  

Животът е единственото нещо, което истински ни принадлежи – отначало до край. Той е и най-важното нещо, което имаме и ни се случва, независимо от това какво притежаваме и през какви събития преминаваме. Всичко, което имаме, можем да зарежем, захвърлим или изоставим. Но можем ли да направим същото с живота си? Не можем. Ние го носим и той ни носи – от раждането до смъртта!

Нашият живот – единственото нещо, което ни принадлежи истински! От начало до край!

 
PDF  
Оттук можете да изтеглите откъс от книгата в PDF формат
 
Откъс от книгата  

Животът е единственото нещо, което истински ни принадлежи – отначало до край. Той е и най-важното нещо, което имаме и ни се случва, независимо от това какво притежаваме и през какви събития преминаваме. Всичко, което имаме, можем да зарежем, захвърлим или изоставим. Но можем ли да направим същото с живота си? Не можем. Ние го носим и той ни носи – от раждането до смъртта!

Нашият живот – единственото нещо, което ни принадлежи истински! От начало до край!

Романът “Ошав с мащерка, мента и коприва” разказва историята на Бояна - млада образована жена, с добра кариера, която в личния си живот не е много щастлива. Има дългогодишна връзка с човек, с когото не може да създаде семейство, но не го знае. Преживява много разочарования в работата си, след което закриват и дирекцията, в която работи. Наличието на много свободно време и липсата на средства я карат да търси нови пътища за живота си. Пътува с приятели до Тибет, но точно там разбира от един монах, че отговорите на всичките ѝ въпроси се намира в родната ѝ къща, където тя не се е връщала от години. Там живеят вече само леля ѝ Божана, която я е отгледала след ранната смърт на майка ѝ и близката им родственица - баба Велика, сестра на баба й, която е останала без дом след поредното наводнение.

Действието в романа започва от връщането на Бояна от Тибет и заминаването ѝ за родния дом, където разказва на леля си какво ѝ е казал тибетския монах. Лелята е фелдшер с медицинско образование, но от години се занимава с билкарство и е лечителка, към която се обръщат много хора за помощ. Баба Велика, която живее при нея, е работила в Гърция при прочута местна билкарка и също помага на Божана да гледат, пакетират и продават билки. В рода на Бояна има неразкрито от миналото убийство, забулено в мистерия, на което така и не е намерен извършителя. Свидетели на оттеглянето на  убиеца са Бояна и нейната братовчедка Хубавена. Тогава Бояна е била на две години и не е осъзнавала още какво се случва. Няма спомен за човека и събитието. Братовчедка ѝ Хубавена е била на 5 години, умно и живо дете, което след този случай губи говора си и не желае да я връщат към тази случка, защото многократно в детството си е заплашвана от извършителя на убийството.

Но връщайки се в родния дом и изправяйки се срещу всичките си страхове, както от миналото, така и от настоящето, Бояна ще открие много неща за себе си и хора в рода си. Ще преоткрие близките си, ще изгради нови представи за света, който обитава и ще намери нов път и нов смисъл на живота си. Заедно с най-близките си родственици ще разкрие много тайни от миналото, включително и кой е убиеца на братовчед им. След започнал ремонт в дома им, ще открият дневника на баща й. В него Бояна ще открие много истини и отговорите, който търси. Но когато открият какво се е случило в онзи далечен ден, когато намират убит родственика им и двете уплашени деца, истината ще преобърне живота на всички. Бояна ще продаде родната къща, ще вземе леля си в столицата и ще прекъснат връзка със случилото се в рода им. Братовчедка ѝ ще си върне говора, но няма да може да върне в пълен обем живота си, защото годините ще са минали безвъзвратно. Кармата и провидението ще са наказали убиеца много преди да го открият. Дори и някои от нещата, които са му се случили, ще са потвърждение на откритието им.

Бояна ще се върне в София променена и ще намери нов професионален път за реализация. Ще изгради щастлива връзка и семейство. Леля ѝ Божана след изживения ужас от откритията, ще се върне към билкарството и лечителството, но ще остане при Бояна до смъртта си.

Романът “Ошав с мащерка, мента и коприва” е разказ за страстта да живееш, въпреки теснотията, скуката и стреса, с които е наситен животът ти. И с нея да го промениш…

 

Когато преди десет години леля решила да се върне на село, ми звънна и ме попита може ли да отиде да живее в къщата. Тогава аз бях толкова изненадана от въпроса й, че не можех да разбера какво всъщност ме пита. А тя след като се пенсионирала и останала без работа, с мизерна пенсия и един куп задължения, не можела да оцелява сама в града и е имала нужда от подкрепа. Но тя никога не споделяше с мене такива неща. И вместо да дойде при мене в София, решила да отиде на село. Една вечер като се прибрала, токът й бил изключен и понеже нямало с какво да го плати, хванала последния рейс за село. Пристигнала късно и не могла да се обади на никого, дори на Хубавенине в съседната къща. Изкарала една кошмарна нощ сама в къщата. Едва напалила печката с някакви хартии и един счупен дървен стол. Не мигнала цяла нощ. На сутринта отишла и с последните си пари купила хляб, сол и олио. Минала през вуйчове, после през Хубчето. До обяд се събрала родата и й помогнали да разчистят двора и да постегнат малко къщата. Всеки й донесъл по нещо – картофи, лук, боб, консерви, зеле. Вуйчо дори извадил и й оставил пари – за хляб, за мляко и каквото се наложи. Хубавена се преместила да спи вечерите при леля, за да не остава сама. И ми звъни на мене и ме пита може ли да живее в бащината си къща. Питала ме, защото се водела на мене. Разревах се по телефона, защото не знаех какво друго да направя. Как ще ме пита жената, която ме е отгледала и изучила, дали може да живее в бащината си къща. На другия ден се качих на първия влак до града и оттам на рейса за село и отидох да я видя. Бяха минали няколко дни и тя се беше осеферила след помощта от роднините. Направи ми дори баница. За един ден с тази баница ми върна детството. Тогава не се сетих да я поканя да дойде с мене в София, а и сигурно щеше да откаже. Когато тръгвах, понеже не бях подготвена, й оставих каквото имах в себе си, а тя не искаше да вземе нищо. Докато Хубчето нощувала при нея, за да не е сама в началото, умували и решили да гледат билки. Решили да започнат от двора. Намерили семена и насели една част от него. Но чужди завистливи очи с интереси да купят къщата ни, не харесали намеренията на леля и една вечер запалили навеса. Леля била сама и нищо не можела да направи. Освен да се моли. Но понякога една молитва е много повече от всякакви усилия, поне при леля. Така и станало – докато да се разгори огънят, завалял проливен дъжд, сякаш небето се разтворило и угасил всичко. За леля това било знак от Бога, че одобрява намеренията й и не се отказала. Най-напред отглеждали билките в дворовете. После дошла Сияна и започнали и по полето да сеят. После им запалили една нива, но те викнали да я изорат и пак я засели. Минали през какво ли не, но не искаха да говорят никога за това. И като дошла леля Велика, която повече от десет години работила при една билкарка и лечителка в Гърция, организирала жени от селото, които да работят при леля и Хубавена, и да им помагат за отглеждането на билките.
И леля лекуваше с билки. Навремето не я приели да учи за лекар, но успяла да завърши за фелдшер, а после завършила задочно биология в университета. И работеше в здравния пункт на село. После заради мене се премести в Бърза помощ в града и там се пенсионира. Но освен традиционната медицина, използваше и билколечение. Баба Бойка я беше посветила в това, но нея кой я бе посветил – не знам. Лекуваше най-вече семейството, а от него – най-вече мен. Беше ходила на разни курсове по билколечение, познаваше и известни билколечители. Имаше записани над 500 рецепти за лечение с билки – от баби, лели и други хора. Когато й казвах „Ох, лельо, стига се товари с това гледане на билки”, тя ми казваше „Ама аз така си почивам, бе. Какво ти товарене”. И Хуба така говореше. „Ама как ще си почивате със садене, копане и сушене на билки?” Ама сигурно беше така, защото и леля, и Хубавена, пък после и леля Велика, просто бяха живнали с тези билки. Леля често казваше, че билките имат много хубава енергия, особено когато са още зелени и не са обрани. И че тази енергия така я зарежда. И аз се чувствах така, когато си отидех в Дюлково и донесяха в стаята ми в кошница отбрани изсушени билки. Когато ме изпращаха за София, също ми правеха икебана от билки и дълго в жилището ми миришеше на тях.

– Трябва да разчистим и мястото. Гаража и част от навеса ще премахнем…

– Ама ние това не можем да го направим, лельо! – й обяснявах изплашено.

– О, не ние. Пазарила съм майстори. И отчето.

– Отчето? – това съвсем ме беше изненадало.

– Веско, синът на докторката, се върна и стана свещеник на манастира, на нашето село и на още три села наоколо.

– Ами той не учеше ли в университет?

– Да, но освен философия, завършил и богословие. И магистратура в чужбина учил, но така решил, и сега живее в къщата на баба си – ми обясняваше леля.

– А майка му къде е? – ми беше любопитно какво се е случило с леля Ирина.

– Тя работи известно време в чужбина, докато Веско още учеше. И като се върна той тук на село, вместо да започне работа в София, където живееха преди, тя също решила да се върне от чужбина. Но срещнала добър човек там, българин, и се оженила за него. И останала.

Лекарката на селото, леля Ирина, беше много близка с баща ми. Татко не се ожени повече след смъртта на мама. Когато леля замина да работи в града, леля Ирина дойде да работи в селския здравен пункт. Беше завършила медицина и се беше омъжила в София. Преди да дойде на село, работела в голяма столична болница. И мъжът й бил лекар. Но след една командировка в бившето ГДР, просто не се върнал. И повече не й се обадил. Тогава времената бяха трудни за близките на невъзвръщенците – така наричаха хората избягали нелегално в чужбина – и тя, като разбрала, че се освобождава мястото на село, решила да се върне и да започне работа като лекар. Беше много възпитана и лъчезарна жена, но погледът й издаваше голямата тъга, която беше завладяла душата й. Татко вече се беше разболял и аз понякога го придружавах до здравния пункт, когато имаше нужда от лекар. Леля Ирина винаги му обръщаше специално внимание, но аз тогава бях малка и си го обяснявах с това, че е брат на предшественичката й. Но когато заминах за града, на село зашушукали, че татко се среща с леля Ирина. Скоро тя родила дете, но пред всички твърдяла, че е от съпруга й, който под чужда самоличност си бил известно време в България. После живееха заедно с баща ми в нейната къща, но не се ожениха, защото тя нямаше как да се разведе със съпруга си. Татко много обичаше Веско и го гледаше като свое дете. Аз бях голяма, но пак малко ревнувах. Баба и леля често си говореха за Веско, но аз намирах това за естествено, защото баща ми живееше с тях. Когато татко почина, леля Ирина взе Веско и заминаха за София, където имаха жилище. И аз тогава вече бях в София, но никога не им се обадих и никога не се отзовах на поканата на леля Ирина да се видим.

– На колко години е Веско?

– Трябва да има едно 25-26 години. – се колебаеше леля ми.

– Ами как така е решил да дойде тук, а не е останал в София? – продължавах да любопитствам аз.

– Искал да работи като свещеник.

– Малко странно за млад човек. – продължавах да се учудвам.

– Защо да е странно. Навсякъде можеш да си щастлив. Зависи какво искаш от живота си.

Не исках повече да споря с леля, а и може и да беше права. Хората са различни и различни неща могат да ги направят щастливи.

– Ами другите майстори? – продължавах да питам аз.

Леля махна с ръка, че не й се говори за майсторите и влезе в къщата. Аз пък бях решила да се разходя до кафето на Живка и да се видя с Хубавена и майка й.

 

                                                    10.

– Нека дойдат и другите. Ние не можем да ти помагаме – говореше леля на някой.

– Не мога да ги чакам повече, лельо – й отговаряше мъжки глас и аз се чудех кой е този близък, за да се обръща с „лельо” към леля ми.

Не познавах гласа му, но начинът, по който си говореха с леля, издаваше, че са близки.

– Пази се, дори направо си гледай работата, пък аз ще разкрия покрива и сам ще се организирам. Хайде, лельо, не ме карай да ти викам.

– Гочо обеща да дойде с Киро – продължаваше да реди леля. – Боби още не е станала – иначе и тя може да взема летвите.

– Не ми трябват нито Гочо, нито Киро, а пък за кака и не споменавай – тя пък изобщо не е за тази работа – редеше мъжкият глас и събираше керемидите. С такава бързина го правеше, че скоро гаражът остана без нито една керемида.

На някого бях кака, пък не се сещах на кого. Облякох се набързо и излязох на двора. Леля и младежът вече редяха първите свалени керемиди под навеса. Личеше си, че беше майстор, щом толкова бързо беше разкрил покрива. На един стол на двора имаше метнато расо, събути черни обувки, а на седалката му бяха нагънати черна риза и същия цвят панталон. Вече не бях сигурна, че това е един от майсторите, по-скоро това трябваше да е Веско.

– Хайде, малко почивка! – каза леля, като ме видя – И друг помощник иде.

Младежът беше висок, слаб и с брада, която стоеше неестествено на младото му лице. Имаше топли кафяви очи, които ми напомняха много на очите на някого, но не можех да се сетя на кого. Косата му беше тъмнокестенява, гъста и затова я беше захванал с един шнур на опашка да не му пречи, докато разкрива покрива. Беше облечен в анцуг и тениска.

– Здравей! – се обърна към мене – Лельо, не й казвай кой съм, да видим дали ще ме познае.

– Съжалявам, не мога да се сетя – казах аз. – А къде е Веско? Видях расото му на стола – питах, като изобщо и не предполагах, че въпросният майстор може да е той.

– Аз съм – каза младежът и се усмихна. И тогава го познах – имаше лъчезарната усмивка на майка си. Тръгна към мен и ме прегърна. Не бях свикнала на такова отношение на село, но момчето беше живяло в София и чужбина и спазваше добрите маниери и тук.

– Не дойдоха Гочо и Киро – обясняваше леля, – може и да дойдат, ама към обяд.

– Няма да ги чакаме – каза спокойно Веско и седна срещу мен на масата, на която бях сложила чаши и кафе. – Вие трябва да избързате и да го довършите на груб строеж преди да започнат студовете.

– Как си? Как реши да дойдеш тук? – го питах аз.

– Като се върнах след магистратурата от Лондон, това поиска душата ми. Иначе съм добре, сред най-близките си хора. Лелите, сега и ти…

– Веско, Боби не знае... – бързаше леля да го предупреди за нещо.

– Какво не знам? – питах изненадана аз.

Веско замълча. Явно и той беше изненадан, че не знам нещо, което отдавна трябва да знам.

– Каквото и да е, искам да го знам сега – станах от масата и чаках да чуя какво ще ми кажат.

Леля мълчеше. Усещах, че се притеснява от нещо, но аз нямаше да ги оставя да не ми кажат какво не знам. С очи даде знак на Веско да ми каже.

– Не знаех, че не знаеш. И аз научих, когато татко си отиваше. Един ден ме извика в стаята, в която лежеше и аз помислих, че иска нещо и веднага изтичах. И тогава ми каза, че съм негов син. Бях на дванайсет. Години наред бях мечтал да имам баща като него, а разбирах, че мечтите ми са били излишни. Това беше моят баща. Но вече толкова болен, че не посмях да го попитам за какво бяха измислили онази легенда, че съпругът на мама бил известно време в България с чужда самоличност и тогава съм се родил. Прегърнах го и той разбра всичко. Никога няма да забравя тази бащина прегръдка и усещането от топлината на тялото му. Не знаех, че това ще е за последно. Изтичах при мама. Тя мереше кръвното на някаква жена. Не можех да чакам и й казах какво съм научил и я питах вярно ли е. Тя само кимна и се разплака. Жената, на която мереше кръвното, без дори да се облече, излезе веднага навън. И тогава мама ми разказа всичко. Как е заминал съпругът й в командировка и повече не й се обадил, как дошла тук и колко трудно й е било сама, как се влюбила в татко и как той се страхувал от любовта си заради болестта. Как не са могли да се оженят, защото нямала развод и как измислили онази история с пребиваването на уж истинския ми баща под фалшива самоличност в България. Бях малък, но разбирах, че са го направили, за да не ги одумват хората. И за да не нараняват най-близките си хора. И докато майка ми разказваше това, дотича баба и каза, че татко е издъхнал.
И тримата мълчахме. Дори не смеех да питам леля защо не ми бяха казали толкова години.

– Аз съм твой брат. И ти си моя сестра. Не можем да съдим никого, че не са ни казали. Времената са били такива. А и хората около нас – каза Веско и още веднъж дойде и ме прегърна. – Тогава бях дете. Сега съм голям мъж. Вие сте най-близките ми хора тук. И баба, разбира се. Можете за всичко да разчитате на мене.
Бях много объркана, а двамата го разбираха и мълчаха. След повече от двадесет и пет години разбирах, че имам брат. И той дълго не бе знаел. Не смеех да питам леля тя кога е разбрала, а и в случая това нямаше значение. Важното беше, че имам брат. И то точно сега, когато имах най-голяма нужда от него. Тогава всъщност, това последното не го осъзнавах.

– Веско, най-важното нещо сега е, че те има в живота ми – дори не усетих как го казах тогава. – Имала съм брат толкова години и не съм знаела.

– Е, това е първото нещо, което без да искаме днес, изровихме от миналото – каза леля. Много време вече се чудя как да ти го кажа, а то как стана.

– Леля ми разказа за Тибет – каза Веско.

– И аз ще ти разкажа.

– Аз също искам да стигнем до истината. И аз съм от това семейство. Ти си ми сестра. Хубавена е и моя братовчедка. Вече можем да кажем и на тях.

– Аз се страхувам, Веско. Минали са повече от четиридесет години – вече спокойно споделях страховете си.

– Бог ще се погрижи за всичко – каза Веселин и тръгна към гаража – Да се захващаме сега с това, че явно „майсторите” няма да дойдат. Вие само ще поемате летвите и ще ги редите до вас. Аз после ще ги пренеса.
Майсторите дойдоха малко преди обяд и бяха изненадани колко сме напреднали. Леля беше „пазарила” един наш далечен братовчед и приятеля му, с когото той работеше. Братовчедът ни Гочо се качи при Веско, а другият майстор Киро, остана да пренася с нас летвите.

– Тука има нещо – каза Гочо и вдигна един пакет, увит във вестник и поставен в прозрачна найлонова торба. – Какво ли ще е? Някакви пачки?
Всички отидохме до гаража. Веско измъкна пакета от ръцете на Гочо и слезе по стълбата до нас. Извади пакета от торбичката, разви вестника и всички видяхме една голяма тетрадка с надпис „Дневник”.

– Това е почеркът на батко! – каза леля и я измъкна от ръцете на Веско. – Дайте ми я!

Леля разглеждаше лист по лист тетрадката, като я държеше така, че нито ние, нито майсторите да виждат какво пише.

– Има дати. От кога ли е там? – питаше Веско, надничайки към дневника. – Аз ще се кача да огледам и за друго.

– Като няма пачки, друго за к’во ни е – Гочо вече се канеше да започва обедната почивка.

– Това наистина е почеркът на татко – казах аз и издърпах тетрадката от леля, след което вече съжалявах за грубостта си. – Лельо, извинявай! Не исках да е толкова грубо. Просто емоционално я дръпнах. Тя е на баща ми!

– Гоче, хайде вие да продължите с Кирчо и Веско, пък ние с Боянка ще влезем да я разгледаме вкъщи – каза леля и забърза към къщи, а после се провикна – Веско, хубаво гледай и за нещо друго. То щом намерихме това, може и други неща да си е съхранявал баща ти там.

Когато влязохме вкъщи, леля плачеше. Опитах се да я разпитвам защо, но тя само ми махна, даде ми дневника и се качи горе да се моли в стаичката си. А аз се заех да разглеждам и чета дневника на татко.

 

 

© Николина Серафимова Всички права запазени.
Публикувано:
2016-08-31

2016-10-31
КРАЙНА ДАТА
(26) от (100)
продадени книги
(0)
дарения
(260) от (1000)
набрани средства
10
цена
 
Проектът е приключен
 
Автор  
Николина Серафимова
Биография  

Николина Серафимова е родена през 1961 година под знака на Водолея. Живее и работи в град Пловдив. Завършила e СУ „Св. Климент Охридски”. Пише откакто познава буквите. Пише проза – разкази, новели, романи, сценарии.

"За мен писането е вътрешна потребност, но винаги съм смятала, че човек трябва да има солиден жизнен опит и сериозно наблюдение върху живота, за да може да пише качествена литература" - споделя Серафимова.

Разкази на авторката са включени в Алманах „Нова българска литература” – проза:

2014 – “Последната история”, “За любовта и обувките на Господ” и “Не съм герой”

2015 – “Стефания” и “Виртуални истории”

2016 – “Халището” и “Мотиката”

В края на ноември 2015 година Николина Серафимова завършва и първата си книга – сборника с разкази “Червената нишка за малкия пръст”, който е издаден от новото издателство “Български издател”, ISBN 978-619-154-172-0. В него са включени 16 разказа, писани през последните пет години. Премиерата на книгата е в град Пловдив на 02.12.2015г.

Награди от литературни конкурси:

1. Никулденски конкурс на GRAMOFONA.com на Бургас за 2013г. – Втора награда за разказа „Последната история”

2. Трети национален конкурс „Любовта на края на кабела” 2014г – Трета награда за разказа „За любовта и обувките на Господ”

3. Четвърти национален конкурс „Любовта на края на кабела” 2015г – Втора награда за разказа „Виртуални истории”