Следобед, някъде към пет

Нели Господинова

Откъси от книгата

Любов от пръв поглед

 

Отнейде изскочи. Бе малко смутен.

Разрошен. Погледна ме влажно.

И пусна усмивка, застанал пред мен.

Аха… да рече нещо важно.

 

И аз го погледнах. Бе странен на вид,

но пухкав и толкова сладък,

че щом ококорен изплези език,

кюфтето си бързо му дадох.

 

Излапа го. Истински малък гладник.

Опашка доволно размаха.

Излая за още… Не се двоумих –

той седна на моята маса.

 

Щастлив заговори на странен език –

в ръцете ми важно се сгуши.

Останахме двама. Почти като в стих

стрела на Амур ме промуши.

 

А после у нас... Някой знае ли как

мечтаех от малка за куче?!....

Любов от пръв поглед. Ах, този хлапак!

Най-после на мен да се случи.

 

 

Не като в приказка

 

Ще ти зачена дом, но не от приказка.

Не с фалша на блестящите предмети.

Под сянката на времето отминало,

в тревите с незараснали пътеки.

 

Ще ме рисуваш под стрехата на сърцето си –

в картина от небесни амалгами.

Ще свирят като струни в нас капчуците –

с аритмия на две кардиограми.

 

И всички стари приказки в театъра

с аплаузи и с бляскави афиши

ще свършат... Ще сме истински в спектакъла,

защото само двама ще го пишем.

 

Ще ми разказваш минали истории,

в обичането няма барометри...

Стрък от мушкато в делвата е зинало,

белязало е с огъня си светлото.

 

Едничък дом – домът ни за завръщане,

намиране, прегръщане във мрака.

Синът ми, кучето ти и картината...

Понякога за цял живот ни чакат.

 

„Вярвам още!”…

 

Дали ще се изниже любовта

като вода от женските ми шепи

с измитите чинии вечерта

и с мислите за хляба ни заети...

 

Със сутрешното ставане във шест

и с кръговете тъмни под очите,

дали ще кривне в правия си път,

вместо на хоризонта да ни свети.

 

А после нейде просто ще се спре,

да помирише цвете под небето,

да ме погали, сякаш съм дете,

да ме опари бързо по сърцето.

 

И в дните ни – забързани и зли –

в асфалтовия делник на мечтите

ще ми посочва своите следи,

и ще бунтува в мене тишините.

 

Дали ще се отиде любовта

от нас и от модерното ни време?

Чиниите зарязвам вечерта,

децата ни пораснаха големи…

 

И като знак под светлата луна,

и морски бриз във летните ни нощи,

дълбоко вдишам с тебе любовта,

преди да ѝ призная:

„Вярвам още!”…

 

 

Усмивка за левче

 

Тя е Палечка – мургава, с тъмна косица –

скита в парка самичка цял ден.

Носи картичка. Идва и тихичко пита:

„Ще си купиш ли, како, от мен”?

 

Гледам – тайно преглъща – очичките скитат

върху масите с пълни блюда.

Няма отговор... Тя мълчаливо полита

към съседните с бързи крачка.

 

Колко шумно е в парка. И жегата люта.

И добре, че чешмата тече.

А паважът – горещ… Две петички подути

литват с люлката в злото небе...

 

И я люшка животът – граблив самохвалко.

Паркът всъщност е твърде зает

да играе със нея. Той с другите малки

ближе лакомо бял сладолед.

 

Само Палечка скита от маса на маса:

„Ще си купиш ли нещо от мен? –

 Чака отговор. Ала с най-гневна гримаса

я пропъжда бездушният ден.

 

Като мащеха стара я дърпа тълпата…

Кой продава за левче сърце?

 

Откупува с монета усмивка Съдбата

от най-тъжното детско сърце.

 

 

Гълъбите на терасата

 

Закусвам сутрин на терасата

стар хляб и нови измерения.

Преглъщам тихи несъгласия

с тревожните си настроения.

 

И стискам зъби в постоянството,

което надживява всичко –

живота, времето, пространството

и моята невзрачна личност.

 

Но иска ми се от душата –

спаружен залък хляб –

да мога

трохи от вяра да изроня

за тебе, себе си и Бога…

 

За миналите ми тегòби

и настоящите несрети,

за дните – посивели роби –

на господаря – битието.

 

Трошици само. Малка шепа.

С която да нахраня тези

красиви гълъби край мене.

И висините на небето.

 

И пролетната си умора.

Изпосталялото си време…

И моите слова, за Бога,

да се захванат за зелено.

 

.....

 

Каква безмълвна хладна сутрин!

Тераса, птици, малка къща…

Ятата им сама разпръсквам,

но вятърът при мен ги връща –

 

рояци леки перушинки,

отскубнали се от крилата

на гълъбите, дето сутрин

кълват от хляба на душата.

 

Какво пък, нека да ги има!

Дори най-малките трошици,

след тежката и дълга зима

ще са храна за силни птици.

 

И в опита си за летене,

и в пътя си към небесата

ще се завръщат уморени

при мен,

по пътя към гнездата.

 

 

Ръката на художника умря

(на татко)

 

Ръката на художника умря.

Не можеше с молива да рисува.

Той в джоба някак тъжно я прибра –

с ръцете си до днес бе съществувал.

 

В началото реши, че туй е сън

и може всеки миг да се събуди.

Светът бе сякаш същият отвън

и само болестта му беше друга.

 

Замислен гледа празния статив.

Защо му бяха грундът и боите?

Не бяха нужни четка и молив...

Художникът рисуваше с очите.

 

Художникът рисуваше с душа

последната си истинска картина.

Ръката му наистина умря,

но той остана тук... И след години

 

все още ме рисуваше с очи...

Рисунките му бяха по-красиви,

макар да ги съзирах през сълзи.

 

И след смъртта му днес са още живи.

 

 

 

 


Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)