Контакти Пишете ни
Начало Условия Най-често задавани въпроси Най-успешни активни проекти Най-нови книги Реклама Успешно приключили проекти
Реклама  
 
Други   .
Оn-line помощ
  book@dreambook.bg
.
.

Получени плащания

 
1. Галена Георгиева Воротинцева
2. Зорница Ненкова Раданова
3. Радка Костова Видьова
4. Радослав Богомилов Филипов
5. Любка Стоянова Славова
6. Geolina Stefanova
7. Мария Георгиева Попова
8. Мария Георгиева Попова
9. Надя Филчева Луканова
10. Младен Василев Василев - Мисана
11. Николай Иванов Колев
12. Николай Иванов Колев
13. Николина Серафимова
14. Николина Серафимова
15. Николина Серафимова
16. Елена Христова Николова
17. Дафинка Илиева Йончева
 

Неполучени плащания

 
1. Татяна Георгиева Тодорова
 

Следобед, някъде към пет

 
 
Резюме  

„Следобед, някъде към пет” е моята мечта за книга.  Това са стихове, писани в последните десет години – публикувани и непубликувани. Малки  истории за приятелство, любов, раздяла…, за тайните, които крие в себе си големият град и в които се изкушавам да надникна, за живота и смъртта, за извървения път и този, който все още предстои.

Обичам времето след работа, някъде около пет. Tогава се случват  най-интересните неща в живота ми. Срещам се с невероятни хора. Най-силно усещам ритъма на града, вдишвам свободния му дух, попивам красотата на улиците, опива ме умората и сладкия привкус на почивката. Гледам как край мен хората бързат за среща с приятели, за кафе, да пазаруват,  вечерят, да гледат филм, да видят децата си, да прочетат книга, да разходят кучето или просто се прибират у дома. 

 Срещам и некрасивото лице на града – просяци, клошари, бездомни животни, пищят линейки... Светът не винаги е такъв, какъвто бихме искали да бъде…

Така в главата ми се раждат идеи за кратки разкази и стихове. Това е моята гледна точка. Приятно четене!

 
PDF  
Оттук можете да изтеглите откъс от книгата в PDF формат
 
Откъс от книгата  

Любов от пръв поглед

 

Отнейде изскочи. Бе малко смутен.

Разрошен. Погледна ме влажно.

И пусна усмивка, застанал пред мен.

Аха… да рече нещо важно.

 

И аз го погледнах. Бе странен на вид,

но пухкав и толкова сладък,

че щом ококорен изплези език,

кюфтето си бързо му дадох.

 

Излапа го. Истински малък гладник.

Опашка доволно размаха.

Излая за още… Не се двоумих –

той седна на моята маса.

 

Щастлив заговори на странен език –

в ръцете ми важно се сгуши.

Останахме двама. Почти като в стих

стрела на Амур ме промуши.

 

А после у нас... Някой знае ли как

мечтаех от малка за куче?!....

Любов от пръв поглед. Ах, този хлапак!

Най-после на мен да се случи.

 

 

Не като в приказка

 

Ще ти зачена дом, но не от приказка.

Не с фалша на блестящите предмети.

Под сянката на времето отминало,

в тревите с незараснали пътеки.

 

Ще ме рисуваш под стрехата на сърцето си –

в картина от небесни амалгами.

Ще свирят като струни в нас капчуците –

с аритмия на две кардиограми.

 

И всички стари приказки в театъра

с аплаузи и с бляскави афиши

ще свършат... Ще сме истински в спектакъла,

защото само двама ще го пишем.

 

Ще ми разказваш минали истории,

в обичането няма барометри...

Стрък от мушкато в делвата е зинало,

белязало е с огъня си светлото.

 

Едничък дом – домът ни за завръщане,

намиране, прегръщане във мрака.

Синът ми, кучето ти и картината...

Понякога за цял живот ни чакат.

 

„Вярвам още!”…

 

Дали ще се изниже любовта

като вода от женските ми шепи

с измитите чинии вечерта

и с мислите за хляба ни заети...

 

Със сутрешното ставане във шест

и с кръговете тъмни под очите,

дали ще кривне в правия си път,

вместо на хоризонта да ни свети.

 

А после нейде просто ще се спре,

да помирише цвете под небето,

да ме погали, сякаш съм дете,

да ме опари бързо по сърцето.

 

И в дните ни – забързани и зли –

в асфалтовия делник на мечтите

ще ми посочва своите следи,

и ще бунтува в мене тишините.

 

Дали ще се отиде любовта

от нас и от модерното ни време?

Чиниите зарязвам вечерта,

децата ни пораснаха големи…

 

И като знак под светлата луна,

и морски бриз във летните ни нощи,

дълбоко вдишам с тебе любовта,

преди да ѝ призная:

„Вярвам още!”…

 

 

Усмивка за левче

 

Тя е Палечка – мургава, с тъмна косица –

скита в парка самичка цял ден.

Носи картичка. Идва и тихичко пита:

„Ще си купиш ли, како, от мен”?

 

Гледам – тайно преглъща – очичките скитат

върху масите с пълни блюда.

Няма отговор... Тя мълчаливо полита

към съседните с бързи крачка.

 

Колко шумно е в парка. И жегата люта.

И добре, че чешмата тече.

А паважът – горещ… Две петички подути

литват с люлката в злото небе...

 

И я люшка животът – граблив самохвалко.

Паркът всъщност е твърде зает

да играе със нея. Той с другите малки

ближе лакомо бял сладолед.

 

Само Палечка скита от маса на маса:

„Ще си купиш ли нещо от мен? –

 Чака отговор. Ала с най-гневна гримаса

я пропъжда бездушният ден.

 

Като мащеха стара я дърпа тълпата…

Кой продава за левче сърце?

 

Откупува с монета усмивка Съдбата

от най-тъжното детско сърце.

 

 

Гълъбите на терасата

 

Закусвам сутрин на терасата

стар хляб и нови измерения.

Преглъщам тихи несъгласия

с тревожните си настроения.

 

И стискам зъби в постоянството,

което надживява всичко –

живота, времето, пространството

и моята невзрачна личност.

 

Но иска ми се от душата –

спаружен залък хляб –

да мога

трохи от вяра да изроня

за тебе, себе си и Бога…

 

За миналите ми тегòби

и настоящите несрети,

за дните – посивели роби –

на господаря – битието.

 

Трошици само. Малка шепа.

С която да нахраня тези

красиви гълъби край мене.

И висините на небето.

 

И пролетната си умора.

Изпосталялото си време…

И моите слова, за Бога,

да се захванат за зелено.

 

.....

 

Каква безмълвна хладна сутрин!

Тераса, птици, малка къща…

Ятата им сама разпръсквам,

но вятърът при мен ги връща –

 

рояци леки перушинки,

отскубнали се от крилата

на гълъбите, дето сутрин

кълват от хляба на душата.

 

Какво пък, нека да ги има!

Дори най-малките трошици,

след тежката и дълга зима

ще са храна за силни птици.

 

И в опита си за летене,

и в пътя си към небесата

ще се завръщат уморени

при мен,

по пътя към гнездата.

 

 

Ръката на художника умря

(на татко)

 

Ръката на художника умря.

Не можеше с молива да рисува.

Той в джоба някак тъжно я прибра –

с ръцете си до днес бе съществувал.

 

В началото реши, че туй е сън

и може всеки миг да се събуди.

Светът бе сякаш същият отвън

и само болестта му беше друга.

 

Замислен гледа празния статив.

Защо му бяха грундът и боите?

Не бяха нужни четка и молив...

Художникът рисуваше с очите.

 

Художникът рисуваше с душа

последната си истинска картина.

Ръката му наистина умря,

но той остана тук... И след години

 

все още ме рисуваше с очи...

Рисунките му бяха по-красиви,

макар да ги съзирах през сълзи.

 

И след смъртта му днес са още живи.

 

 

 

 

 

© Нели Господинова Всички права запазени.
Публикувано:
2016-07-19

2016-09-30
КРАЙНА ДАТА
(35) от (100)
продадени книги
(115)
дарения
(395) от (800)
набрани средства
8
цена
 
Проектът е приключен
 
Автор  
Нели Господинова
Биография  

Родена в гр. Добрич през 1969 година. Завършва СУ „Климент Охридски”. Работила е като журналист във в-к „Вечерни новини". Публикува свои литературни творби на страниците на периодчини списания и вестници. През 2011 г. списва своя рубрика „Гледни точки" в сайта knigite.bg. Автор на литературния блог „За книгите днес". Публикува във виртуалното пространство на страниците на Буквите, Откровения, Хулите, Фейсбук, Стихи.ру,  „Двуезична библиотека” и др.

Работи като редактор.

Прави преводи от немски и руски език.

Книги: „Глътка живот" (2010 г.), участие в сборници с  разкази „Бдения” 1 и 2 част – превод на руски език.

Публикува в  Алманасите за поезия и проза на изд. Буквите (2009-2015г.), Алманах Любовна лирика (2010), „Културна палитра”(2014 г.), „Жени и вино” (2015 г.), Алманах „Хумор и сатира” (2015 г.); Детски алманах (2016 г.) и др.