Контакти Пишете ни
Начало Условия Най-често задавани въпроси Най-успешни активни проекти Най-нови книги Реклама Успешно приключили проекти
Реклама  
 
Други   .
Оn-line помощ
  book@dreambook.bg
.
.

Получени плащания

 
1. Димитър Веселинов Богданцалиев
 

Неполучени плащания

 
1. JimmiXzSq
2. Мирела Микова Добрева
3. Марина Иванова Милева
4. Маргарита Иванова Стоянова
5. Маргарита Иванова Стоянова
6. Димитър Веселинов Богданцалиев
 

Лабиринта на думите

 
 
Резюме  

Лабиринта на думите е книга за творческия процес. За преживяното, за съвремието, за миналото, за страстта към писането. Създавана е цял живот. Когато бях на 18 в ръцете ми попадна безсмъртната „Илиада“, в превод на проф. Александър Балабанов, която буквално ме взриви, така бях „белязан“ от Омир за цял живот. Не изключвам подобно нещо да се е случвало и с други автори. Младостта е тревожно време и никой не знае какво го очаква през житейския и творчески път. Не знаех и аз, не знаете и вие, които може би ще пожелаете да надникнете в тези текстове. Защото знам, че пишете – явно или тайно, денем или нощем. Писателите са като алхимици – изгаря ги огън, страсти, мъчат ги „демони“, освобождаването от които е възможно чрез словото. Писането като психотерапия. Днес е отчайващо да си творец. Книга с питания – защо и как? За Минотавъра-страх, за идеите в литературата, за Оня, който диктува, за гласовете от спомените, за любовта, за шедьовъра, за надеждата Ave Maria, която не ни изоставя. Една автентична книга – любопитна, нестандартна, интригуваща, без менторство, без сантименти, без илюзии.

 
PDF  
Оттук можете да изтеглите откъс от книгата в PDF формат
 
Откъс от книгата  

Дихания

– Не пишеш ли вече стихотворения?

– Пиша Дихания: кратката поетическа форма за творческо писане, състои се от едно единствено изречение.

– И по-точно?

– Дихание-изречението е сложно, със собствена „драматургия”. Разделено е условно на две части: първата въвежда тема, втората внушава послание, но звученето на двете е монолитно. Битката за съвършенство се води с не повече от 12 – 22 думи.

– Специални? Култови? Магични?

– Най-обикновени. Ако има някаква магия, идва от симбиозата между тях.

– Твърдиш, че Дихания е най-кратката поетическа форма?

– Ноу-хау. Метапарола в поетическото пространство. Знам, че подобен акт днес е самотно усилие, че поетическите форми, които познаваме, са шлифовани столетия, преди да се утвърдят и превърнат в съвършени. Всяка идея има шансове до доказване на противното.

– Ако Дихания не са стихотворения, какво са тогава?

– Универсална форма за творческо писане и общуване. За писане, защото имаме текст, за общуване – защото се вписват в диалог. Формулата: рацио, синтез, емоция. Големите световни поети оставят емблематични кратки текстове.

– Цел?

– Лъчове в тайнствата на душата.

– Какво се случва в поезията днес?

– Да пишеш поезия днес е яростно отчаяние. Време на чалга и силикон, похот, наричан секс. Няма как унижената душа да не потърси възмездие.

– И какво е следствието?

– Тържество на егото и блясъка. Свърталища на поезията остава подсъзнанието – свръхсетивна и неовладяна зона. Импулсите ще идват оттам. Емоционалният ресурс на Дихания е подсъзнанието.

– Как се постига Дихания?

– Има 100 начина и всеки е различен.

– Как се разпознават?

– Дихания са застинал пламък, който се раздвижва при съпреживяване – възможно е да ти проговорят, възможно – не, зависи от преживяното в твоя живот. Отблясъци, лъчове светлина.

– Кой може да създаде Дихания?

– Практически всеки: рими не съществуват, ритъмът е вътрешно състояние, конфигурацията на стиха е 3 – интервал – 3.

– Хайку също е кратка форма?

– О, да. Приликата между двете е краткостта. Хайку е сетивност, проблясък на интуиция, настроение. 17 срички. Дихания е разпад на ядра, генериращи нова енергия.

– Какво се случи в твоя живот?

– Аз бях поет по божия милост. Оня, който диктуваше на мъртвите поети, диктуваше и на мен – ето защо те са мои братя по дух. На 33 разбрах, че писането е като дишането, като любенето и мразенето, като умирането и възкръсението – иначе си обречен. Българският език е свръхинструмент за поезия, езикът е душата на поезията. На 33 разбрах, че поезията е тъмна материя, която поглъща и връщането оттам не е сигурно; че без Оня, който диктува, стихът е мъртъв; че разликата между смъртния и безсмъртния стих е диханието на Бога. Поезията е различна реалия от случващото се тук и сега.

– Кой си всъщност?

– Създател на текстове, които изживях. Веднъж, идвайки от нищото и отивайки към нищото, срещнах старец. „Накъде, момче?“, попита и спря, търсеше разговорка. Вдигнах очи: дълбоки бръчки, прорязали лицето, синеок, подпираше се с патерица. „Не съм момче, стара риба съм…” „Няма стара риба! Има голяма риба. Ти си голяма риба!” Думи на старец, оглозган до скелет, както марлина на Сантяго от акулите в „Стареца и морето“. Повече не го срещнах.

– Какво не се случи в твоя живот?

– Не се случи литературната ми съдба – живях във време на идеологически демони, когато саморазправата с другостта бе касапски свирепа. Битки за власт и надмощие, фалшиви кумири, капсулиране на имена. Разбира се, не обвинявам никого, всеки си носи кръста. Литературният живот е гмеж от страсти, злост и притворство, продължава да е такъв. Завистта има различни лица, а в комбинация с политика е гадна смес, манипулираща живия литературен процес. Нямах друг избор освен слизане в de profundis-а на душата – чувството за свобода там е необичайно. Поетът е себичен – съдбата му трябва да се случи навреме.

– А Черният полковник?

– Той не умира. Появява се, за да напомни, че сме наблюдавани зорко. Тежко на оня, който приюти преследвания, горко на неговия дом. /“Притча за преследвания“/.

 

За любовния стих

Любовта между двама е пламък на свещ – една вечер угасва

Стих от младостта, останал самотен. При всеки опит да го продължа, стихът се съпротивляваше. По-късно разбрах причината– той съдържаше всичко.

Любовите на поетите не са различни от любовите на останалите – разликата е в любовния стих.

Ето няколко любовни Дихания.

 

Сафо

Пада туниката й тайнствено,

Сафо

е гола пред вас –

любете я,

докато разгадаете

греховната й душа.

 

Коварство

Коварна е голямата любов,

излъга ме,

измамнице душа –

1000

синове в утробата крещяха,

нито един не оживя.

 

Лора

В часа на синята мъгла –

финал

като в антична драма:

разбива

Лора огледалото,

останалото е мълчание.

 

Любовта

Любовта е два пламъка,

докосни

моите пръсти –

днес

ме люби безпаметно,

утре ще бъде късно.

 

Споменът

Жив е любовният спомен,

споменът

пари още –

там е оня от демоните,

който

те обладаваше нощем.

 

Стих призрак

Забравяй любовните думи,

помни

греховния шепот –

стих,

появяващ се като призрак

нощем в Библията.

Това са Дихания – кратка поетическа форма, родена в началото на 21 век. Едно единствено изречение. Опитай както дишаш... Опитай както се любиш... Опитай както възкръсваш...

 

За страстта към писането

Страстта към писането крие в себе си особен демонизъм.

Нобелистът Марио Варгас Льоса, перуанец, говори за писането като за парализа, подчинение, тения-паразит, колонизираща писателската същност, за да се храни с нея. Разбира се, Льоса иска да ни предпази от погрешни стъпки. Робинсън Джефърс, американски поет, отбелязва нещо подобно: ...И все така млади хора идват при мен с ръкописи и книги, как жадуват да бъдат поети, жадуват похвали, жадуват съдбата на Кийтс. Аз мисля, че те са луди.

Набери Джон Кийтс, ентър.

Писателството е обсебия, поетическият талант – дар божий.

Как се случва? Ето:

Бог се пресегна, откъсна едно от небесните глухарчета и го духна. Семенцата се разпиляха – които попаднаха в пръстта, родиха глухарчета, попадналите в душите – поети.

Писателската обсебия е завладяваща.

 

 

© Иван Здравков Всички права запазени.
Публикувано:
2016-03-31

2016-05-31
КРАЙНА ДАТА
(8) от (100)
продадени книги
(100)
дарения
(156) от (700)
набрани средства
7
цена
 
Проектът е приключен
 
Автор  
Иван Здравков
Биография  

Роден съм в с. Долни Цибър в една красива двуетажна къща, която вече не съществува. Там премина моето детство, беше щастливо. Баща ми беше директор на училището, майка ми – учителка. Бях буйно момче – бягах, борех се, крещях и се биех. Обичах конете и великата река Дунав. Помня гърбавия мост над река Цибрица, перилата му напомняха змейове. Имах и един ужасен спомен – „обесването“ на Никола Петков, пиар акция на комунистическия режим през 1947-а. Юношеството изживях в Лом. Завърших ломската гимназия „Найден Геров“, след което българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Разбрах, че не ставам за даскал. На тавана на „Криволак“ 31, последната студентска квартира, играехме бридж, след което останах отчаяно сам. Импулси и случайности – това определи моята младост. Бях журналист, работник във „Фармахим“, редактор в Българската национална телевизия. Ожених се за прекрасната Еми, роди ми се син Мирослав. Написал съм стотици сценарии и текстове, включително поезия. Блъсках „Ерика“-та нощем, бастисал съм 3 пишещи машини. Имах малко приятели и повече врагове – за добро или лошо. Издадох книгите с поезия: „Закълнете се в солта“, „Вечерна чаша“, „Любовен живот“, „Не гасете любовната свещ“, „Дихания“, както и романа „Сенки бродници“. Лабиринта на думите е последният ми ръкопис.