Контакти Пишете ни
Начало Условия Най-често задавани въпроси Най-успешни активни проекти Най-нови книги Реклама Успешно приключили проекти
Реклама  
 
Други   .
Оn-line помощ
  book@dreambook.bg
.
.

Получени плащания

 
Гергана Пламенова Иванова
Ралица Владимирова Василева
Ралица Владимирова Василева
Ралица Владимирова Василева
Ралица Владимирова Василева
Ралица Владимирова Василева
Ралица Владимирова Василева
Ралица Владимирова Василева
Ралица Владимирова Василева
Ралица Владимирова Василева
Радослав Богомилов Филипов
Росица Станкова Железова
Катя Петрова Недкова
Лиана Йорданова Русева
Лиана Йорданова Русева
Кирил Христов Андровски
Мартин Владимиров Василев
Пейо Иванов Карпузов
МЦР-Взаимопомощ
Стефко Дечев Иванов
Евгени Валериев Белински
Емилия Христова Георгиева
Диана Величкова Абрамова
 

Неполучени плащания

 
Дима Кирчева Тодорова
Nina Junova
Nina G Junova
 

Как се става рицар

 
 
Резюме  

Авторът не доживя да види книга си издадена, замина си само на 20. Нека да сбъднем мечтата на родителите му!

Фентъзи романът „Как се става рицар” не е класическа приказка за борбата между доброто и злото. Той описва естествения стремеж на всеки човек да докаже способностите си в обществото, в което живее.

За един млад мъж в средновековието няма по-голяма чест от тази, да стане рицар. За целта не е достатъчно да си изкусен боец. Освен храброст в битките, истинският рицар трябва да е и милосърден, за което главния герой Ричард не може да представи доказателства. Заради коварството на вещицата Морана, той се забърква в куп неприятности и приключения, намира нови приятели, печели битки, среща се с различни приказни герои – джуджета, тролове, зигове и други странни същества, вълшебни пръстени, медальони и с невероятния си говорещ меч Скрийм. Изпълнил всички условия, решава да се отърве от влиянието на Морана, но нещастно стечение на обстоятелствата слага край на живота и на двамата. И се сбъдва проклятието на вещицата – всеки собственик на меча след смъртта си да се превръща в яркочервен рубин на ефеса му. Обаче историята не свършва до тук. Авторът проследява пътя на меча от планината Хеброс с наследниците на богомилите през Италия и Франция, чак до нашите дни, за да си зададем въпроса:

Рицар на злото или Рицар на справедливостта? Днес можем само да гадаем…

А мечът с рубини наистина съществува. Понякога се качвам на тавана, отварям резбованото старинно сандъче, разгъвам внимателно намасления плат и без да се докосвам до меча, се любувам на червените отблясъци… А медальона не съм го виждал – дали го има някъде или е плод на въображението на разказвачите на легенди, пренесли през вековете тази история? Не знам…

Така завършва този роман, написан занимателно, с много чувство за хумор и учудващо богато творческо въображение на младия /осемнадесет годишен/ автор Борислав Белински.

 
PDF  
Оттук можете да изтеглите откъс от книгата в PDF формат
 
Откъс от книгата  

....

Епископът се отдръпна назад, отстъпвайки челното място на графа.

- И така, след като негово преосвещенство ни посвети в божиите дела, нека преминем към земните.

При тези думи се появи някакво раздвижване сред тълпата и въодушевление по лицата на гостите. Сър Греъм продължи:

- Бих помолил сър Дайми Датидъм да дойде тук.

От гостите се изправи един възрастен, леко пооплешивял мъж, наконтен по последна мода в Ландън. Той се изкачи при графа и след като размениха няколко думи, двамата застанаха един до друг и повикаха Блейн. Той застана пред тях и тържествено се поклони. Сър Дайми заговори силно, така че и от тълпата да чуват ясно думите му:

- Блейн Лансерт, Вие желаете да бъдете посветен в рицарство. За тази цел, както Ви е известно, трябва да сте извършили някои дела с които да заслужите тази чест. Един рицар трябва да е смел в боя, но и когато се налага да проявява и милосърдие. И така, кажете пред всички нас какво сте извършили.

....

- Би ли ими казала, къде ме доведе?

- Намираме се в северните склонове на Таузълските планини, а това е моят замък. Хубаво местенце, нали?

Ричард кимна неохотно с глава. Смееш ли да кажеш нещо лошо на домакинята!

 - Кажи ми, за какво ме доведе тук и какво искаш, в крайна сметка, от мен да направя?

- Не си от най-търпеливите. Е, млад си, животът е пред теб. Силен си и малко приключения няма да ти се отразят зле. И без това няма за къде да бързаш, така че, като за начало, ще се поразходиш до западните склонове на тези планини.

- Но там живеят тролове! И при това, те не са от най-дружелюбните същества на земята!

- Ама ти какво?! Взел си да се притесняваш от няколко тролчета с каменни брадви и копия, а?! Трябва само да се промъкнеш в една от пещерите им и да намериш едно малко пръстенче. По-точно казано, в пещерата, която наричат Третом. Там държат трофеите, които не могат да използват и стига да си издейства разрешение от старейшините, всеки трол може да си го прибере. А самият пръстен, който трябва да вземеш, е сребърен, с оникс под формата на додекаедър. Не е нещо кой знае какво, но за мен има голямо сантиментално значение, а проклетниците му крадливи ми го отнеха преди години. Това, както казах, за начало.

Ричард въздъхна тежко.

"Значи, само нищо и никакви си тролчета! И аз ще трябва да се набутам там, за да взема някакво си пръстенче със сантиментална стойност! И това като за начало! Как, по дяволите, се забърках в тази каша!"

....

Не му се наложи да чака дълго. Морана се върна, стискайки здраво дръжката на меча му.

- Дръж си го! Май сбърках, но вече е късно да се поправи. Отне ми доста сили, но един ден ще се погрижа за тебе!

Последните думи вещицата изстреля към Скрийм, който Ричард бе поел от нея и го пъхаше обратно в ножницата. От меча се разнесе презрителен звук, наподобяващ пръхтене:

- Когато видиш гаргите да летят с опашките напред!

Ричард замръзна изумен. Погледна към полуприбрания меч.

- Какво ме зяпяш!? Не си ли виждал меч да говори?!

Е, това наистина беше прекалено! Детските му кошмари оживяваха! Всъщност, какво пък толкова! Мечът си е меч. Стига да не го държи някой срещу теб, няма никаква опасност. Освен ако не си толкова неграмотен, че сам да се наръгаш.

- Или ме прибирай, или ме хвани здраво и дай да я обработим тая дъртофелница!

Морана почервеня.

- Ах ти, нищожество такова! Така ли ми се отблагодаряваш, че ти дадох глас!

....

Закуси набързо и смело се заизкачва по най-западния и най-висок склон на Таузълските планини. От другата му страна се намираше целта на нашия герой - троловите пещери. Изкачването му из тази пуста местност продължи с часове.  Пуста по отношение на човешкия фактор, иначе си беше пълно с всякакви гадинки, подходящи за ловуване. Скрийм отново забърбори, явно забравяйки за сръднята си. Току напъваше да излезе от ножницата, провиквайки се:

- Скив го оня заек! Дръж го, дръж го, бе! Ама ти какъв ловец си, да му се невиди!...

Ричард обаче упорито продължаваше, без да се отдава на ловните му настроения. Скрийм беше възмутен до дъното на душата си. Както се изрази, според него, от Ричард не ставаше и чеп за зеле. Скрийм се поукроти и само от време на време надаваше възклицания от сорта на:

- Да не си човек, ако не го последваш оня елен ... Айде бе, моля ти се! Ти си най-голямата издънка на аристокрацията, бе селяндур! Нямаш ли поне капка ловна страст в кръвта си!

"И да ми пееш, кой ли те слуша!" - Помисли си Ричард. Той съсредоточи вниманието си върху пътеката, която всячески се мъчеше да го спъне, да го събори върху своята гръд, да го прегърне и целуне по челото ... и други такива дейности.

...

Разнесе се мирис на изгоряло и скоро той с облекчение разтри освободените си ръце. Огледа се. Тролът на входа като че ли дремеше. Ричард се изправи безшумно и взе Скрийм. Хвана го за дръжката и се опита да го извади. Само че на Скрийм май не му се излизаше от уютната ножница.

- Какво правиш?! - възмути се мечът.

- Излез, че ми трябваш!

- Значи, вече си намери белята, така ли?

- Ами, според мен, я намерих още вчера, но ти ми трябваш сега.

- Не. Спи ми се.

- Къде се е чуло и видяло меч да спи! - раздразнено извика Ричард. После снижи тон, защото пазачът му се размърда в просъница. - Хайде, де! Моля ти се!

- Казах ти - не!

Ричард промърмори нещо по адрес на всички инатливи мечове и се отказа. Държейки го с все ножницата, той се приближи до трола и го халоса по четвъртитата, несъразмерна глава. Като всеки, погален с нещо твърдо по тиквата, тролът се свлече без да издаде и звук. Ричард любезно му се извини и подритвайки го, за да провери да не би оня да е понесъл удара по-леко и да се опита да му го върне, излезе пред входа.

...

Огънят весело пращеше и огряваше насядалите около него джуджета. Разговорът оживено си течеше и всеки вземаше дейно участие в него. Кой с похъркване, кой с примлясквания насън, но ръководната роля играеха Ричард и джуджето със заповедния глас, което се казваше Бклук.

- Най-добре ще бъде, ако хванеш на запад към океана. Няма да ти отнеме повече от ден бързо ходене. След това ще тръгнеш на север, следвайки бреговата ивица. Така ще заобиколиш троловите пещери.

- Сигурен ли си? - прекъсна го Ричард.- Все пак не е много далече от тях.

- Бъди спокоен. Троловете не обичат много морето. Впрочем и те като нас предпочитат планините и твърдия камък под краката си.

- А след това? Така ще стигна до пустинята Странните пясъци. Дочувал съм, че не е съвсем безопасно място за разходки и пикници.

- Преди да навлезеш в нея, се отбий в Стария хан. Вярно, че там се навъртат всякакви отрепки, но стига да си достатъчно съобразителен, ще си намериш водач, който да те преведе успешно до Линкаст.

...

Бклук се обърна и затършува в походната си торба. Докато се ровеше из нея, той си мърмореше под носа. Накрая намери това, което търсеше и обръщайки се отново към Ричард, каза:

- Звездрилът е изключително рядко срещан минерал. Според легендите там, където се намират залежи от него, са падали звезди. Този медальон от звездрил е царски подарък. Нека ти носи щастие в предстоящите приключения!

....

Ричард упорито отказваше да се събуди. Тъкмо развързваше корсета на Полин Йоркширска и целуваше нежното й вратле, когато на вратата се почука.

"Точно сега ли!? Няма да отварям! Първо ще си свърша работата, а дотогава оня отвън ще си чака реда!"

Чукането настойчиво се повтори.

"Не отваряй!- прошепна му тя."

- Няма ли да станеш, сънливо магаре такова!- ядосано извика Вейката.

....

Ричард се надигна леко и се заслуша. Някакво странно шумолене, сякаш някой пресипваше песъчинки върху ламарина, се приближаваше към тях. Вейката замръзна за няколко секунди, после извика:

- Бързо на скалата! Качвай се вднага!

И докато Ричард изпълняваше думите му, той събра мулетата и ги подкара към скалата. В момента, в който ги придърпа плътно до нея и той самият се изкачи, се случи нещо странно. Надигна се пясъчна вълна, която се насочи право към тях. Ричард потръпна.

- Какво, по дяволите, е това?

- Пясъчен крокощръмбозъбник. Обикновено се срещат в оня край на Странните пясъци, дето опира до морето. Доста са опасни понякога. Особено, когато надушат нещо хранително като нас.

Скалата потрепера, след което една огромна, черна щипка се показа изпод пясъка. Завъртя се и изчезна. Пясъчната вълна започна да обикаля около скалата. Скрийм, който до този момент си беше мълчал, нададе неистови викове за помощ:

- Тук ли ще ме оставите, а? Ами ти бе,- обърна се към Ричард,- така ли ме зарязваш, а? Продажник страхлив, мръссен, долен изменник...  А-а-а!!!- Скрийм закрещя, сякаш го колят (доколкото може да се каже за един меч, че го колят), усещайки, как крокощръмбозъбникът се приближава към него.- Айди бе! Моля ти се! Абе, как може да си толкова безсърдечен! Тук един живот си отива още млад и зелен, че и непокварен, а ти седиш като някоя баба на припек...

- Ще ли млъкнеш най-накрая! - сряза го Вейката.- Той не може да те усети! Та ти си от желязо, а не някое парче месо!

- Откъде - накъде! А?!? ...Моля?? Би ли повторил? Той не може да ме подуши?! - Скрийм смени тона. - На - на - на!- тръскаше се той по пясъка. - На, ще ме хванеш за дръжката! После се обърна към хората:

- Що стоите там, а?! Ама че сте страхливи! Пъзльовци!

- Това, че не те усеща, не означава, че не може да те глътне! - злорадо се изказа Вейката.

- Дрън- дрън!- възмути се Скрийм, но после се умълча.

...

В средата на платото имаше малка долчинка, в която се виждаха следи от лагеруване. Няколко камъка бяха подредени така,че образуваха огнище, а имаше и малко съчки покрай тях. В единия край на долчинката се издигаше бутилково дърво на почтена възраст. Достигнало я бе благодарение на сянката, която предоставяше за всеобщо ползване на минаващите. Малкият керван спря под дървото.

- Ще продьлжим късно следобеда, когато отмине жегата.- каза Вейката и се зае да разтоварва мулетата.

Както винаги, когато спираха, Ричард с облекчение се смъкна върху тънкия слой почва, който незнайно как се беше задържал там. Може би, ако знаеше, че лешоядите я поддържаха с остатъците от храната си, която стомахът им изхвърляше най-редовно, едва ли би се отпуснал така блажено. 

 

© Борислав Белински Всички права запазени.
Публикувано:
2015-11-16

2016-01-31
КРАЙНА ДАТА
(38) от (100)
продадени книги
(405)
дарения
(671) от (650)
набрани средства
7
цена
 
Проектът е приключен
 
Автор  
Борислав Белински
Биография  

Борислав Валериев Белински е роден на 15.11.1979 г. в гр. Варна. От най-ранна възраст се премества да живее в с. Борован, обл. Враца, където завършва основното си образование. После учи във Френската езикова гимназия в гр. Враца и завършва средно образование през 1998 г. Участва активно в живота на училището. Член е на театралната трупа, с която се представя на Фестивала на франкофоните в Благоевград през 1997 г.

Пише множество хумористични сценки, разкази, есета, стихове, сценарии за тържества и дори два романа „Дръжте алхимика” и „Как се става рицар”. Негови любими автори бяха Толкин с „Властелинът на пръстена” и Т. Пратчет с историите от света на диска и трилогията за номите. Затова и романите му са в същия жанр – фентъзи.

По-голямата част от написаното от него е безвъзвратно изгубено.  Боби мечтаеше да издава творбите си под псевдонима „Уорър Х. Блийч”. През 2009 г. с помощта на Община Борован, област Враца, успяхме да отпечатим малка книжка с 10 негови разказа. Към края на едноименния разказ /„Уорър”/, авторът пише:

„ ... От тогава минаха десет години. Сега съм един двадесет и пет годишен мъж с разбити нерви до края на живота си. ...”

Уви, той не успя да достигне тази възраст!

Разболя се в края на м. май 1998 г. Дори не успя да си получи дипломата! Почина след тежка операция на 23.12.1999 г.

Борислав Белински имаше талант, който се надяваме да  бъде оценен от неговите настоящи и бъдещи читатели!