Контакти Пишете ни
Начало Условия Най-често задавани въпроси Най-успешни активни проекти Най-нови книги Реклама Успешно приключили проекти
Реклама  
 
Други   .
Оn-line помощ
  book@dreambook.bg
.
.

Получени плащания

 
1. Валентина Видева Джипова
2. Анна Йорданова Гюрова
3. Весела Христова Чочева
4. Зорница Раданова
5. Радка Видьова
6. Иван Русев Вакрилов
7. Ирена Емилова Георгиева
8. Пенка Стоянова Станчева
9. Светлана Стоянова Андреева /Йонкова/
10. Сашка Стоянова Манолева
11. Слава Стоянова Славчева
12. Таня Георгиева
13. Донко Денчев Найденов
 

Неполучени плащания

 
1. SASHKA MANOLEVA
2. Надя Филчева Луканова
 

Хазнатар

 
 
Резюме  

Няколко души притежават една и съща стара снимка, с абсолютно еднакъв надпис на гърба – „Хазнатар – 1913 година“. Каква тайна свързва тези наследници, получили като най-ценна реликва пожълтялата фотография от своите предци? Ще бъдат ли готови да преминат живи през Ада, за да  изпълнят заръката, която са получили, да разберат истината за себе си, рискувайки живота си за отново намереното истинско приятелство и единствена любов?

Приятелство, предателство, болка, пречистване и възкръсване – през всичко това ще премине и читателят, ако поеме по дългия път през времето към Хазнатар – мястото на спасението за душите на героите от романа.

Чрез силата на Балканския магически реализъм стана възможно няколко сюжетни линии от различни времеви пластове  да се преплитат, допълват и звучат като единна мелодия, разказваща зашеметяваща история за Любовта в нейните различни измерения  и лица.

Романът е предизвикателен, провокативен, но и топъл, човешки, светъл, жив. Събитията и героите са реални, а съдбите им са  близки до нашето ежедневие. В тях може да срещнете себе си и хора, които обичате или сте обичали.

Създадох тази книга с  цялото слънце на душата си. Носех идеята с години в сърцето си и тя узряваше като плод, хранен от обичта ми към моите корени. В нея вложих своята вяра, че на всеки от нас могат да се случат чудеса, че всичко, което ни заобикаля, всъщност е живо.

Мнозина стигат до своята нова обетована земя в буквален или метафоричен смисъл чрез страдание,  състрадание, прошка и възкресение. Доверете ми се и отворете първата страница на „Хазнатар“ – къде ще  ви отведат героите и техните тайни, ще разберете само ако приемете  предизвикателството на пътуването, което ви предлагам.

 
PDF  
Оттук можете да изтеглите откъс от книгата в PDF формат
 
Откъс от книгата  

1.

Илия отвори очи. Бе изпотен и вената на слепоочието му туптеше, а сърцето му щеше да излети. Отново сънуваше този магически странен сън. Може би пътник от времето се опитваше да му предаде важно съобщение чрез него. Нечия душа търсеше начин да се свърже упорито с неговата, но той можеше само да гадае защо и какво иска да сподели. Имаше скрит смисъл във всичко, което минаваше като на филмова лента пред очите му вече няколко пъти. Посланията, заложени в този сън – спомен през времето, не можеха да бъдат само кратка илюзия, прищявка на подсъзнанието.

Стана и се приближи бавно до прозореца. Обичаше да заспива на дръпнати щори, харесваше ласкавата светлина на Луната да докосва тялото му, докато спи сам в широкото легло. И сега тя го прегърна радостна, щом съгледа как сянката му се появява на стъклото.

Отвори вратата и излезе на балкона. Свежа хладина се промъкваше ловко между горещината няколко дни преди наближаващия Илинден. Бе тихо, а сякаш душите на живелите преди него бяха накацали между листата на близкото дърво и се надяваха да ги покани и нахрани с обич в мислите си. Или чакаха търпеливо да направи нещо, за да разперят крилата си и да отлетят обратно в миналото. Листата на дървото срещу него просветваха като човешки очи, пълни с неизплакани сълзи. Дори му се стори, че отнякъде усеща едва доловим аромат на цъфнали олеандри. Уханието докосна като ласкави пръсти сърцето му с копринена нежност и той вдъхна дълбоко нощния въздух, за да усети с цялата си същност сладостта му. Чувстваше се напрегнат, огледа се в нощната тишина, предусещайки идваща радост. Беше сам, но и в същото време не бе.

„Започвам да си внушавам“, иронично се подсмихна на себе си младият мъж. „Това са глупави мои фантазии. Не може да е било като в съня. Невероятно е именно аз да съм правнук точно на онова бебе. А всъщност защо пък не?“ Топла вълна, а после прохладна обгърна раменете му и той отново погледна Луната. Тя сякаш се усмихваше загадъчно точно на него. Тайнствено продължаваха да просветват между листата на дърветата и очите на предците му. Нощта преливаше от магия и приказни тайни, които той можеше да разкрие и съхрани.

„Трябва да поспя“ – каза си младият мъж назидателно. – „Утре е тежък ден. Кой знае какво ще ми „сервира“ поредната туристическа група? Трябва да бъда подготвен за всичко и да вземам решения с абсолютно свежа глава. А за това е нужно да се наспя като хората.“

Остави балконската врата отворена и легна по гръб в леглото си. Затвори очи и се опита да не мисли за съня. Не виждаше как Луната и Вятърът прегърнати се взират в лицето му и радостни си шепнат колко много прилича на онзи прадядо, оставен пред вратата на лечителката много години назад. Не усещаше и усмивките в душите на всички негови родници, сгушени между листата на любимото му дърво, които почувстваха, че скоро всичко ще си дойде на мястото и те отново ще си имат дом.

Вятърът повя нежно с косите си и прохладен полъх погали тялото на Илия. Луната се сгуши до своя любим и двамата целунаха по челото младия мъж, който щеше да спи непробудно до сутринта.

Когато вдигнаха глави, погледът им се спря на снимката, подпряна до нощната лампа. Такива фотографии имаха само четирима в света – наследниците на тримата мъже, които седяха под цъфналото олеандрово дърво с вдигнати чаши и онази, която бе затворила очите на възрастната билкарка, преди да потегли към вечния си път в смъртта. Наближаваше моментът да преплуват морето на времето и пак да се съберат, за да може една светла душа да се върне в света на живите, като се прероди.

 

Илия отдавна искаше да намери наследниците на другите двама и да разбере истината за себе си и своите корени, но някак не се получаваше досега, все или времето не достигаше, или други задачи го завъртваха и той отлагаше това за по-спокойно време. Дали някога щеше да разбере живи ли са правнуците на мъжете от снимката? Приличат ли и те като него като две капки вода на своите прадядовци от пожълтялата фотография? Бе направил копие на изображението, ламинирано, за да оцелее при всяко пътуване, при всяко показване, при всяка поредна надежда. Никога не се разделяше с нея. Вярваше, че чудесата се случват, когато много желаеш и непрекъснато с мънички стъпки вървиш към тях.

– Помниш ли – прошепна Луната на Вятъра – ние си обещахме тогава да му помогнем. –Това е внукът на внука на онзи Илия. Той има нужда от нас.

В отговор Вятърът прегърна нежно своята любима и я целуна пеперудено, сладко и дълго. Луната се усмихна и засия в цялата си прелест от топлината и ласката на своя любим. О, как познаваше магичната сила на тези сладки целувки тя! Нямаше нужда от повече думи. Това разтапящо докосване означаваше „да“. Обърна лице към него и зарови горещи устни в косите му. Все още ухаеха на звезди, на цъфнали олеандри и копринени ласки. Разтопена от обич, тя го притисна силно до себе си.

Когато пътуваш към своето аз, колкото и дълъг да се окаже пътят ти, не бива да обръщаш внимание на тръните, с които е осеян. Просто не трябва да спираш, докато душата ти не бъде целуната от слънчевата светлина на друга душа като твоята. Защото само тогава, оглеждайки се в нея като в най-истинското огледало, ще разбереш всъщност кой си.

 

2.

Тиха въздишка пробяга в душата на Лазар, но той успя да я улови. Дядо му за пореден път беше прав. Погледна видението и му кимна едва доловимо в съгласие. Образът сякаш доволно присви пак очи и се разтвори в облаците от зелени листа над него.

– Как така са нямали кръвна връзка? – въпросът на Елина увисна във въздуха, а очите ú се разшириха от изненада.

– Ами така – започна търпеливо да обяснява Лазар. – Баба Магда е лекувала хората в селото с билки и био енергия, ала в него живеели българи, цигани, турци и гърци. Селото било голямо, имало хора всякакви. Та, когато някое момиче прекрачвало границата на любовта и се появявало неизненадващо бебе, което обаче трябвало да бъде скрито от очите на хората, майките го оставяли пред къщата на старата жена. Тя приемала тези деца с открита душа и ги отглеждала като свои. Наричали ги Ангелите на Магда и всички домове в селището били отворени за тях, защото никой не знаел чии са. Можели са да бъдат на всеки, а и знаели, че един ден и той може да потропа за спасение на вратата на лечителката. Затова на всеки празник хората от различните етноси носели дарове в бедната къща като на свои. На християнските празници Магда и нейните ангели празнували и се черпели с християните, на Курбаните пък хапвали сладко и с мюсюлманите. Махалите давали храна, дрешки или пари за учебници на децата, когато било нужно, защото всеки знаел, че ако утре плодът на грешната любов на някое от децата му излезе на бял свят, домът на знахарката щял да приюти и него.

На снимката са последните ангели на старицата. Три момчета, оставени през една и съща нощ пред вратите на Магда, били дар за празника на свети Илия. Деца, родени вероятно от три различни жени, може би и в три махали, впоследствие израснали като братя. На празника на свети Илия са снимани пред къщата на старата жена. После дошла войната и тримата тръгнали на различни страни да търсят спасение. Преди да умре, дядо ми поиска от мен да намеря наследниците на другите двама – сигурно са някъде на моите години. Той много искаше да се опитаме да седнем отново на една маса като приятели, независимо какъв етнос или националност се водим сега.

– Всички сме просто хора – замислено прошепна Елина.

 

 

3.

Протегна се към нощното шкафче и извади документите си – зад личната карта стоеше снимката. Гледаха го три чифта очи – едните – досущ като неговите – зелени, с гъсти черни мигли, оплетени отстрани като мрежа. Понякога бяха като нежно зелено море, друг път режеха като остри зелени ножове. Замисли се дали всичко, което му беше разказвано като дете, беше вярно? И можеше ли някак да разбере каква кръв течеше наистина в неговите широки вени – гръцка, българска или турска. Имаше ли всъщност някакво значение всичко това след повече от век препускане по калдъръмените пътища на времето? Той беше човек, беше мъж и сърцето му беше разбито. Дали по-различно боли ограбената любов на един българин, грък или турчин? Магда още тогава беше прозряла истина, до която и в двадесет и първи век голяма част от хората не искаха да стигнат – единственото, за което си струва човек да живее, са любовта и истинското приятелство. А в момента той нямаше нито едно от двете.

 

4.

– Кой ви разреши да берете от чужди градини? – ядосан момчешки глас ги накара да се обърнат.

Три високи момчета, които не бяха виждали досега, вървяха към тях заплашително.

– Крадците и дрипльовците трябва да бъдат в затвора, а не да се разхождат по улиците! – продължаваха да крещят трите непознати момчета и да се опитват да отнемат плодовете от ръцете им.

Михалис избута Анка зад гърба си и сложи своя плод в ръцете ú. Илия и Лазар направиха същото. Наредиха се един до друг и се приготвиха за бой. Те не знаеха кои са непознатите и защо се държат така. Но разбираха, че трябва да приемат битката и да защитят момиченцето, което бе част от семейството.

Скоро момчетата се търкаляха в прахта, а от носовете на всички течеше кръв. Те ожесточено се ритаха, блъскаха и удряха, докато накрая не дотичаха възрастни да ги разтърват.

 

5.

Михалис отвори очи. От болката нямаше и следа. Сънят сякаш я беше изтрил цялата от главата му. Все още в душата му грееха очите на Анка – мислеше си, че би ги разпознал между милиони други. Както и допира на ръцете ú. Той беше сигурен, че внучката на нейната внучка сигурно е някъде по света. И странно, това го накара да се усмихне. „Кой знае“, помисли си той, „може пък някой ден да я срещна. И най-после да намеря всичко, което всъщност ми трябва.“ Това беше една набелязана цел, която упоритият мъж пренаписваше в листа със задачи на всяка Коледа. Тази година, кой знае защо, му се струваше, че тази цел най-накрая ще бъде постигната.

Младият мъж се облече бавно и тръгна към таверната. Спря под дървото усмихнат:

– Какъв хубав ден, приятелю! Как мислиш, дали всичко ще бъде наред с откриването?

 

6.

– Не е ли странно, че се срещаме пак?– попита я Илия.

– Не е – отговори му тихо Анка. – Странно ще бъде, ако сега аз ви покажа една остаряла снимка, която имам в наследство от моята баба и прабаба, а вие се окаже, че имате същата в джоба си.

Илия усети, че краката му се подкосяват. Вятърът разпери коси и развълнува езерото, после дръпна клоните на дърветата и ги подкани да размърдат листата си, за да се разхладят. Зеленоокият мъж също имаше нужда от сериозно разхлаждане. Мислите му препускаха като табун диви коне, а сърцето му биеше толкова силно, че го чуваше не само Анка, но и езерото. Имаше нужда да седне, а като гледаше как момичето срещу него е пребледняло, като кавалер се опита да успокои напрежението.

– Нека си вземем чаша горещ шоколад в близкото кафене и да поговорим за снимките – предложи Илия смутен. – Аз наистина имам стара и много скъпа за мен фотография в джоба при документите, чиято история мога да ви разказвам до сутринта. Затова по-добре да поседнем и да видим кой какви изненади крие зад личната си карта.

 

7.

Вятърът очакваше Луната на кея под разцъфналите дървета от кичест глог. Седеше търпеливо и сплиташе и разплиташе косите си над водите на езерото. Сърцето му биеше щастливо и нямаше търпение да сподели прекрасната новина със своята любима. А Луната се оглеждаше кокетно в огледалото от просветващи облаци, избирайки звездна украса за косите си. Въздухът ухаеше на предстояща ласкава нощ и тя бързаше да бъде красива за своя любим.

Положила глава върху легло от разцъфнали мушката край един прозорец над езерото, душата на Магда спеше и сънуваше своята последна любов, преди да остане сама, преди да стане лечителка, преди да приеме името Магда. Споменът за красивия мъж и любовта, която обърна живота ú и я направи мъдра, но самотна, пристъпи зад нея и я удари право в раната, която мислеше, че е зараснала. Душата отвори очи, но споменът вече беше дошъл и не можеше да избяга.

 

8.

Мъжът с качулката излезе от тоалетната и тръгна бавно по другата пътека, която минаваше покрай Елина, Марта и Анка, за да стигне до масата си. Вървеше бавно, сякаш се чудеше къде му е мястото. Походката му стана ленива, като на човек, който много е пил, но и много носи и сега адски внимава да не му проличи.

Илия и Лазар се приближиха един до друг, така че да парират нападение, ако тръгне към Елина. Дафин сложи ръка в джоба си, опря пръсти на спусъка, после се обърна настрани, за да може да реагира, ако се наложи. Михалис и македончето се погледнаха и останаха отпред, в случай, че албанците решат да действат едновременно с ниско остригания мъж. Бяха готови за битка. Както преди повече от сто години техните предци бяха застанали един до друг срещу непознатите момчета под смокиновото дърво.

 

9.

Някъде по средата на магистрала „Струма“ догаряше едно скъпо „Бентли“. Край него стояха няколко ангели и никой от тях не искаше да докосне душата на мъжа в колата. Затова той стоеше изхвърлен на пътя, между живота и смъртта, и чакаше някой от тях да се смили да му посочи пътя към другия свят и пречистването. В мислите на „Ледения“ прелитаха очите на едно красиво момиче и на едно малко момче, пребивано до смърт от баща си, докато престане да има душа и я превърне в лед, за да причинява сам страдание на другите, както на него са причинявали.

– Той много е страдал, бил е още дете – констатира единият ангел.

– Макар и по грешен начин, е обичал и е искал майката на детето му да остане жива – допълни другият.

– А болката, която ú е причинил? – попита ги третият.

– Дайте му шанс да пречисти душата си заради зрънцето обич, което е останало в нея. Все пак смъртта му дойде, защото искаше да спаси живот – обади се Времето.

– Така да бъде – отговориха ангелите и спасиха душата на „Ледения“ от тъмнината на нощта.

 

© Илияна Каракочева /Ина Крейн/ Всички права запазени.
Публикувано:
2016-02-04

2016-03-31
КРАЙНА ДАТА
(16) от (200)
продадени книги
(300)
дарения
(460) от (2000)
набрани средства
10
цена
 
Проектът е приключен
 
Автор  
Илияна Каракочева /Ина Крейн/
Биография  

Родена съм в годината на огнения кон, а във вените ми тече буйна южна кръв на два непокорни рода от най-прекрасното, но и прокълнато място на Балканите, събрало Ада и Рая в магнетичното име Хазнатар. Темата за силата на корените, за родовата памет, приятелството и предателството, за единството в различността и заличаването на границите чрез любов винаги са ме занимавали. Няколко мои сборника с разкази представиха тази тема чрез съдбата на своите герои. Посланията и идеите им преминаха после плавно и естествено и в романите ми, защото въпреки грозното, уродливото и страшното в света около мен все още там и има красота, приятелство, обич, прошка, милосърдие, състрадание, човечност.

Чрез творбите  си –  стихове, есета, разкази и романи показвам онова, което ме крепи и в реалния живот –  истинските приятелства извън предразсъдъците на етнос, религия, пол, социална йерархия. Фактът, че през изминалите петнайсетина години голяма част от произведенията ми бяха отличени с награди в национални и международни конкурси, а героите в тях спечелиха много приятели, показва, че си струва да се пише и говори за това.

Политиката разделя хората, изкуството, приятелството и обичта ги събират отново – на една маса, в едно страдание, в един празник, в една балканска душа.

Щастлива съм, че имам възможност моят трети роман „Хазнатар“ да участва в проекта „Мечта за книга“. Надявам се всеки, който даде шанс на книгата ми, да намери в нея онова,  от което душата му има нужда, за да разтвори крила за полет.